Графити /Български език/

Вивиан

Да почна с това. Някъде около пубертета, когато други цъфтят и се оформят, Вивиан се издължила и станала като антена. Почнала да приема от въздуха някакви мъдрости. Те хич не се връзвали с това, което ставало наоколо. Малките крачета на живота я сритвали постоянно. Вивиан, по момински гонела небесната хармония, а тя – хармонията, била оплетена като рибарски влакно – всичко имало там и стръв и плувка и кука, която можеш изкусно да избегнеш, но всичко било оплетено.

Трябва човек да има нерви, мислела си Вивиан. Ясно ли е - Нерви, някакъв таласъм в бездните на съня и викал, Нерви! И я дърпал за косите, за космите и носа, Нерви! Понякога шепнел Нерви!, доста изнервящо.

Будна, Вивиан правела равносметка. Тя била с рационален, но накъсан от скоростта на живота, силно кадриран ум. Ако иска да напредне, казвал и рационалния ум, трябва да захапе със зъби единия край на влакното на живота и да го разплита; и не за да се върши ей така работа, а трябва да се върши правилно, защото разплитането може да е оплитане. Затова рибарите най-често режат с нож. Но, влакното, което ти е дадено лично на теб за разплитане, не може да се реже. Рязането е самоубийство.

Някъде там, в тия години Вивиан станала невротична, предпазлива, като куче вярна и като котка зла. Като се оплетат нещата ставала зла. А те се оплитат винаги.

Когато се запознахме, тя още бе малка, по-висока от другите и имаше всичко – не само за прегръщане, обожание и стискане, не, Вивиан имаше онази дръпната злост, онази налудничавост, която още не е светоглед, онази грешно построена личност, която трябва да се убеждава, прикотква и завоюва; пораждаща стремеж да се приближиш и да грабиш, което те прави по-жив, защото завоеванието прави мъжа повече мъж, ръцете му по-силни, артериите му по-широки, а вените му по-тесни. Това е онзи дявол, да го наречем така, който те кара да си повече от себе си и като млад, да се доказваш колко си надрен във всяко отношение, а после, в по-зрели години, да мислиш повече за другите, за планетата, за метеорите, които в рамките на следващия милион години, неминуемо ще уцелят Земята и бам! – няма никой.

С Вивиан пътувахме, да. Малко след като се опознахме, имам предвид за около седмица, тръгнахме да попътуваме. На автостоп. Не казахме на техните; нямаше да ни пуснат. Аз отдавна бях оставен да правя каквото искам.

Видяхме неочаквани неща. Парад на шницелите и чашите за метър бира в едно засрамено от обитателите си градче. Горди дебелаци, пиещи бирата, с пера от синигери по шапките, брадясали шопари, но с нежни души. Бяхме на един благотворителен театър в затвор с лек режим. Почти пансион. Ако, затворниците там бяха от леките, представям си, какви щяха да са ония с тежките присъди. На тоя театър една лелка много искаше да седне на празния стол, които пазех за Вивиан. Настояваше упорито, Вивиан се бавеше и лелката с брутално упорство се добра до стола, седна и с неочакван фалцет рече, та аз имах ложа в операта! Каза го, все едно ме обвинява. Имам невинно лице и си знам, че често ме обвиняват без нужда. За да ми смачкат фасона. Синът Ви, резидент ли е тук, попитах я. Да, каза тя, моичкият играе въглищар, ето го там и посочи един татуиран затворник с метални зъби. Той ни махна свойски. Вивиан дойде и седна в мен, а лелката попита, вие ще се жените ли. Не-е-е!, отвърнахме веднага. И аз не ви съветвам, каза тя. Веднага се вижда, че не сте един за друг. Права беше дъртата, но кой да слуша; обичаме да правим всичко напук. Синът на тая лелка имаше три реплики като въглищар, но ги обърка. Накрая на представлението тя му заши шамар, а той се разплака и я помоли да му прости. Тя не му прости и той я извлече за косата извън залата.

Вивиан се забавляваше ужасно. Винаги бе подозирала, че света е по-хард и по-шарен, но сега виждаше, че наистина е такъв.

Когато нощем спяхме в нивите, тогава всичко си идваше на мястото. Имаше хармония между нас. Ако имаш звезди над главата, това е като откровение, като мръзнеш нощем, е откровение, като те заливат миризми; лавандула и пръст помня от тогава, тогава сетивата ти са ангажирани и ти си свободен да летиш. Сам обаче не става. Заедно с Вивиан се получаваше. Тя, сега не мога да си го представя, но тя, дългучката с перфектните си манекенски размери, чувствала каквото съм бил чувствал и аз. Така казваше. Това разбира се, не може да е вярно. Аз съм по-земен в чувствата си и съм мъж. Мъжете и жените чувстват различно. Понякога мъжете не чувстват изобщо, но могат да бъдат разчувствани. Това е интересно явление. Бебета се появяват на ехографията, само ако мъжът е бил разчувстван. Или разсеян.

Вивиан дезорганизираше тялото ми. Някои органи работеха повече, функционираха сами за себе си и без синхрон с другите. Хипофизата ми секретираше и се чувствах като бог. Знаех цялата мъдрост и не знаех къде да я приложа. Носът ми вдишваше прана и издишваше въглероден двуокис. Значи, праната някъде се е трупала. Но, не се трупаше като мъдрост. Цялата мъдрост в нашите отношения изчезна изведнъж и неочаквано.

В един разговор за зеленчуци и крале. И това е тема, на разговор, да знаете. Един с пикап ни качи на стоп. Отзад пикапът беше натоварен със зеле и някакви чували, а кабината миришеше на вкиснати зеленчуци. Шофьорът ни каза, че пишел книга за крале и зеленчуци – кой крал какво обичал да хапва, как му приготвяли зеленчуците и как това се отразявало на характера на владетеля. Имало добри крале, които се хранели с картофи, имало обаче и крале, които набивали аспержи. Аспержите бунтували коремите им. Тъй като кралете винаги ходели със свита, разбунтуваният им корем понякога обгазявал свитата и свитата деликатно закривала носовете си с копринени кърпички. Понеже никой крал не може да понася позор, това често водело да обезглавяване на част от свитата, кралския антураж намалявал и в двора се носел повече плач отколкото музика. Това водело да обща несигурност в държавата, прекомерно харчене за охранена охрана и за няколко години кралствата стигали до поголовен глад. И всичко това, заключи този с пикапа, докато ръчкаше скоростите, заради едни аспержи, които бунтували коремите на кралете. Вивиан отначало не захапа, но после се смя цял час, разпитваше заинтригувана Жак, зеленчуковия ни шофьор и потъна в интимен разговор с него за подправки, екзотични зеленчуци и кралски менюта. Изпуснахме разклонението за пътя накъдето бяхме тръгнали. Истината е, че не бяхме тръгнали за никъде. Продължихме да се возим с пикапа. Стигнахме до фермата на Жак, която се състоеше от един обор, два парника и една двуетажна постройка, покрита със сплъстена слама, като немита коса. Разтоварихме зелето и чувалите, които бяха пълни с други зеленчуци и ги натрупахме в кухнята. Жак започна веднага да готви. Ще останете за обяд, каза, а ако искате останете и да преспите. Вивиан се съгласи, без дори да ме попита и се хвърли да му помага с небивал ентусиазъм. Рядко бях я виждал така възторжена. Започна да говори с термините от готварски предавания. С какво ще я овкусим попита тя Жак с момински плам и като чух това им викнах: Подправим се казва! Няма овкусявки с които да се овкуси! Няма омерисители с които да се омериси! Не ми обърнаха внимание и излязох на дълга разходка.

Като се върнах от полето уплашен от стършели, които ме гонеха и от едни животни, които може би бяха порове, може би невестулки, но страшни едни и гледаха злобно, така че ме уплашиха, подканих Вивиан да си вървим. Да продължим нашето пътешествие, така да се каже, добавих бодро.

Глупости, отвърна тя. Не ми се спи в нивите. Ти върви. Ей така го каза, все едно нищо. Тя тогава явно нямаше личност, която да фиксира едни и същи чувства към едни и същи хора. Е, това, казвам ви, е хорър – когато хората не са хора.

Тръгнах покрусен през полето и и съчиних нещо като посвещение:

Вивиан Пергамо

Дълга коса

Дълга, дълга

Дъги са веждите и

Бяла, суха

С аромат на ягоди

Стояли в къща зла

Не е вино тя

Дълги нощи

Извита над мен

Преде

Сучи

Суче

Куче

Вярно

Като котка зла

Едно подобно обобщение за характера и ме успокои. Вивиан бе малка, умът щеше да и дойде с времето, заедно с плътта, която щеше да изпълни формите и. Мъдростта е като бавно работещ компресор.

После, след като бях няколко дни безпризорен и унил, взех че влязох в Бандата на Несретниците. Хареса ми, че обираха пикапи със зеленчуци и носеха зарзавата в зоопарка за храна на животните. Като отплата гледачите даваха на бандата трупното месо, предназначено за хищниците. Винаги бе с изтекъл срок на годност. Бандата миришеше определено гадно. Аз се пазех, доколкото можех. Никога не ядях сурово месо и винаги си миех зъбите с четка за зъби или с каквото там намеря.

Една привечер нападнахме пикапът на Жак. Горкият човек яко се притесни. Падна на колене и почна да се моли. Тогава се намесих. Бях си извоювал определено положение в бандата, така че ги убедих да го пуснем, защото навремето ми бе помогнал, и още повече, бе помогнал на тогавашната ми приятелка да се социализира. Говорех пламенно около десет минути, бандата ме разбра и го пуснахме. Да предадеш много поздрави на Вивиан, казах му на тръгване. Ох ! – изпъшка той неопределено и си тръгна.

Следващите месеци бяха трудни за бандата ни, защото полицията ескортираше пикапите със зеленчуци и обирите станаха рисковани. Тогава сменихме тактиката и прокопахме тунел до една мина. В края на работния ден правихме засади на миньорите и обирахме рудата им. Беше тежка и неблагодарна работа. Често имаше и боеве, когато в рудата се показваше някой шлифован диамант. Бандата престана да мирише, но пък бяхме страшно прашасали. Приличахме на грубо издялани, движещи се скулптури. Нощем като спяхме, бяхме монументален, кротък барелеф.

В една януарска утрин Жак ме намери. Влезе с бяла кърпа в ръка в свърталището на бандата и попита за мен. Дръпна ме в един ъгъл на свърталището, което се помещаваше в тъмно ателие за поправка на обувки и започна да ми разказва.

Вивиан била