Цоглавец /Български хумористични разкази/

Един приятел бе на път да се разведе, но оперираха жена му, сложиха и друг бъбрек и тя стана друга. Монолитната и убеденост се пропука. Човещината, която винаги бе съществувала в нея, но се бе скрила зад порядките, взе, че се появи. Тя, представяте ли си, отново станала мила, започнала да го целува по ескалаторите, в асансьора, в онези празни моменти, когато телата им пътували нанякъде. Целувала го без видима причина и това било потресаващо. Било една нечувана промяна в зряла възраст, когато човек не се променя за добро. Един бъбрек, каза моя приятел, а все едно са назначили нов изпълнителен директор в това тяло и сега то не мисли за ред, за подмяна на мръсното старо с искрящо бяло ново, а стъпва босо по галещия пясък на спокойствието. Моят приятел, ще го наречем Боби, потърсил жената донор, толкова бил впечатлен от нейния бъбрек и трансцеденталното и спокойствие, та искал да я види на всяка цена, но донорът се оказал мъж, бил мъртъв и Боби не успял да се запознае с него. Приел, че случилото се с жена му Палома е истинска благословия. Сприятелил се и с хирурга Левитов, който извършил операцията.

Леонид Левитов си играел, на ръба на закона, с хората и техните тела в името на едно близко утре, когато трансплантациите ще са рутинни и масови, тогава, когато никой няма да умира напразно, а тялото му, старателно декомпозирано на отделни органи ще бъде рециклирано и заредено част по част в нови организми. Тогава личната история на човека, обяснил Леонид на Боби, няма да приключва със смъртта му, а неговите скрити намерения, биохимична история, навици и страсти, ще продължават да съществуват. Приемникът на органи ще трябва да приеме и други възгледи. Ха, какво чудо ще е туй!, радвал се по свои причини Левитов. Личността на човекът, приел трансплантирания чужд орган ще стане композитна, казал. Ще се развие една нова наука – да я наречем физика на кондензираното в органи съзнание. Или ще е наука за парциалната, органо-центрирана човешка квинтесенция. С такива идеи Левитов вдъхновявал моя приятел и Боби започнал да приютява идеи, извън руслото на здравия разум.

Боби, след многото часове прекарани с доктора, напълно месмеризиран от него, възприел тази му възгледи. Той започнал да гледа на жена си и на нейните вълнения като на микстура от мимолетни мнения. Започнал да приписва всеки неин прииждащ страх на някой орган. Всеки апетит също. Всяка радост дори, каза ми, извирала не от мозъка и, а от биохимия. Мозъкът бил само един наблюдател и пазител на идеята за идентичност. Лошото е, оплака се, че в жена ми, точно поради особеностите на женската биохимия възникват едновременни и враждуващи мнения – жлъчката и мисли едно, а бъбрекът друго. Тя е като индиец, който може да твърди изключващи се неща, без да намира никакво противоречие в това. Сутрин, докато пие зеления си чай е приповдигната и трансцедентално бодра и вижда бъдеще в нашия брак, а водката вечер я кара да пее меланхолични песни и да и е все тая, което е обидно. Някакви ензими я нагнетяват с безразличие към мен и аз ставам периферен герой. В един и същи ден в отрязъци от време тя е щастлива, безразлична, злобно-депресивна, кокетно-празноглава, или просто никаква – черна дупка, гълтаща радостта на другите. Аз имам поне пет версии на Палома, каза Боби.

Потънал в емоционалното си тресавище, Боби отишъл да се оплаква на Левитов. Поговорили, помислили и решили да направят аналог на Палома. Една кинетична скулптура със сменящи се глави. Всяка глава въртяна от виенското колело на биохимични ерупции, поставена върху непроменящо се тяло, щяла да говори различни работи. Но, не било като игра. Искали, да са научно и донякъде етично коректни.

Записвали дни наред мозъчната дейност на Палома и нейните изменчиви твърдения. Задавали и философски и политически въпроси и отбелязвали отговорите. След време задавали същите въпроси и пак записвали чисто новите отговори, които нямали корелация с предишните. Логиката на Палома приличала на сбор от хвърлени зарове. Левитов успял с някаква машина да дешифрира езика на органите и и да го преработи в сносни изречения. Поканили най-изкусния майстор на кукли и с неговата сръчност и съответното програмно осигуряване, сглобили говорещата Палома. Поставили я в един шопинг център и хората можели да разговарят с нея. Тя не се проявила като много умна, но била забавна, а в някои случаи и добър пророк за битови дела.

Станало така, че когато Боби се карал с живата Палома, тичал после при механичната кукла за съвет. Връщал се в къщи, действал според съвета на куклата и бързо се сдобрявали с бутафорната си жена. Единствения неясен въпрос за Боби бил, как у тази кинетична куклата се е появила прекогниция и мъдрост.

Отвличането на Фридрих

Един приятел, който е почти богат, в смисъл, че си купи бентли със заеми, ми се обади за съвет. Моите съвети са абсолютно безплатни и напълно безполезни и затова ги раздавам с готовност. Така упражнявам говорния си апарат, жестомимиката на сериозен и прозорлив човек, какъвто не съм и придобивам слава, която за мен не струва пукната пара.

Та, синът на този богаташ, кръстен Фридрих, по настояване на баща си, бил пълна контра на родителите си и всичко правел наопаки. Като всеки син след осемнадесет. Напуснал дома, спял където намери и с която намери. Престанал да изкарва пари, скачал в кофите, бил станал клошар и се гордеел с това. Казвал, че не само е най-бедният скитник, но и искал да си остане такъв, за разлика от някои бедняци, които мечтаели в някой удобен момент да се замогнат. Твърдял, между другото, че ако дойдат извънземните ще отвлекат точно него – най-бедния, а не някой милионер. Теб например, казал презрително на баща си, никога няма да те отвлекат. Ти си роб на парите. Те не взимат роби, които вече са роби на други. Притрябвало ми е, рекъл баща му, знаеш ли на колко мои работници трябва да изкарвам заплатата.

Синът му наистина го ядосвал. Той не искал да е пример за сина си, но не искал и синът му да е пример за посмешище. Сред приятелите на сина му никой не си давал труда да го нарича Фридрих и той най-естествено станал Фердо. Когато от глад и недоспиване очите му изпъкнали, станал Фродо. Все повече гладувал и все повече бълнувал за извънземните. В разговорите засипвал всички с факти от един секретен доклад, който бил намерил в кофите пред министерството на отбраната. Направил си костюм от алуминиево фолио, за да не се излага, когато онези го поканят на среща. Фридрих намерил и подкрепа. Запознал се с едно момиче, една Зинаида, която ходела като патрава и погледът й святкал.

Тя също обикаляла кофите. По негов модел и внушение Зинаида си направила подобен костюм от плисирано алуминиево фолио и капачки от буркани и така двамата ходели по улиците. Били като консервни кутии без етикет. Когато минавали край трафопост, Зинаида получавала оргазъм от индуцираните токове.

Факт е, каза ми бащата, че те изпитват неща, които ние никога няма да изпитаме, но това тяхното заприличва на ритуална смърт. Прав беше да иска съвет.

Преди време, разказах му, се бях подиграл в едно писание на един датчанин Йенс, който си бе направил застраховка срещу отвличане от извънземни. По онова време си мислех, че човек си прави застраховка, за да си получи парите, ако събитието се случи. Глупости, това никога не става, защото в договора има дребен шрифт. Истината е, че човек си прави застраховка, за да не се побърка от мислене. Ако ти пречат извънземните, то, се застраховай от тях, ако те е страх от коли, си направи застраховка живот и т.н. Вероятно всеки страх може да бъде застрахован. Застрахованият страх ще стане един скучен страх, ще заприлича на мрънкащ дядка или досадна лелка, която поздравяваш, но избягваш.

Такива неща му разправях на моя приятел. Както казах,