Психомантеум (Български / Bulgarian)

Съдържание:

1.

2.

3.

4.

5.

6.

Действащи лица:

Виктор – 19 г.

Алекс – 19 г.

Мира – 18 г.

Майката на Виктор – около 40 г.

Санитарка – около 50 г.

1.

Луксозна болнична стая. Легло, бюро с лампа, кресло. Виктор лежи на леглото. Мира се разхожда. Виктор започва да кашля. Мира става и му донася вода.

ВИКТОР: Изгаси лампата.

МИРА: Защо?

ВИКТОР: На тъмно по-лесно се умира. Така не те е срам.

МИРА: Стига глупости

ВИКТОР: Изгаси я.

МИРА: Страх ме е, няма.

ВИКТОР: Мен трябва да ме е страх, нали?

Мира мълчи

ВИКТОР: Мен ме е страх, защото живите бързо забравят.

МИРА: Не почвай пак.

ВИКТОР: Сега мога да говоря каквото си искам...мога да говоря безотговорно. Последните думи, колкото и обичайни да са, се помнят дълго.

МИРА: Ти винаги много приказваш. Заливаш с думи. Говориш все едно си възрастен. Ти лишаваш другите от мисли, защото трябва да те слушат. Не искам да слушам анализа ти как сега умираш, умирай си по-тихо или най-добре, нека да стане чудо и утре да си здрав и друг.

ВИКТОР: Това да не е пиеса да казваш дали ти се слуша или не... Мира, нямам време да си подбирам темите. Ще умра и ще ме забравите. Живите са некрофаги. Знаеш ли, първите хора не са били ловци, били са некрофаги...

МИРА: Това пък откъде го измисли?

ВИКТОР: Така е ... четох, не са били агресивни, не са убивали, яли са мърша. Яли са само умрелите животни. Говорили са си наум. Имали са мисли, но не и думи. Хранели са се с каквото намерят.

МИРА: Звучи гадно. Не е вярно.

ВИКТОР: Кое е гадно? Защото преценяваш думите. За момичетата явно има красиви и грозни думи. Замисли се... да ядеш мърша е по-добре от това да си убиец. Първите хора не са били преследвачи.... нито преследвани.

МИРА: Може и така да е било... не съм живяла тогава.

ВИКТОР: Как ще убият мамут с копие. Може само да го погъделичкат. Чакали са го да падне. Всъщност и това не са чакали. Първите хора не са чакали нищо.

МИРА: Все нещо са чакали...

ВИКТОР: Чакали са, но не са знаели какво чакат. Не са били пълни с идеи като нас...знаеш ли какво е да нямаш идеи - нямаш страх.

Става и отива до огледалото. Оглежда се.

ВИКТОР: Страх?! Тебе страх ли те е? (сочи отражението си) Тебе те е страх. Ти имаш идеи. (обръща се към Мира) Те не са били като нас...били са самодоволни и самодостатъчни. Ние сме страхливи и другите ни трябват постоянно. Трябват ни за маса, за игра; трябват ни, защото, ако сме сами не знаем дали това, което си мислим има смисъл. Майка ми, майка ми сега звъни на всичките си приятелки и им разправя как умирам. Какво била направила, с кои доктори била говорила, колко пари им дала и въпреки това, въпреки всичко, тя била безсилна да спре това нещастие. Тя се изразява приповдигнато, представяш ли си.

МИРА: Знам, чувала съм я. Каза ми: „Тревожа се, че неизбежното идва, той е толкова млад, а тя няма дори на кой да оставя спомена за Виктор."

ВИКТОР: Тя чете много лайфстайл списания.

МИРА: Представя си живота като фризьорски салон. Казаното трябва винаги да е по-голямо от реалността. Болестта ти все пак е грандиозно нещо. По-грандиозно от скуката.

ВИКТОР: Тя ще направи погребението ми невероятен кич. Ще има бели лимузини, венци във форма на сърца...тя ги мисли сега тия работи. Плаче по телефона и после пита приятелките си ( тук се опитва да говори с гласа на майка си) Как мислиш, дали ще е по-добре да го изпратим с кола или с платформа с бели коне? Синът ми, да за него говоря, когато няма да го има..да за това изпращане, разбира се, за кое друго?! Познаваш ли някой добър фотограф? О, чудесно мила, обади му се...запази го.

МИРА: Не е вярно.

ВИКТОР: Така е, познавам я. Аз съм същия. Мен хората ме интересуват. Искам да дойдат и погребението ми да е дълга процесия, която ще задръсти половината град. Нека майка ми да прави каквото иска...все пак не съм орангутан да отида да умра в гората сам. Нека да е пищно, а аз много дискретно ще наблюдавам, няма мускул да трепне по мен.

МИРА: Пак почваш...( чуди се какво да каже ) Първите хора – какво ли са правили..

ВИКТОР: Били са блейки...

МИРА: Представям си....сутрин изгрява слънцето...ти го следиш с поглед...люлееш се на хамака... следиш сянката... нищо не чакаш. Като една дълга прозявка, когато не мислиш за нищо.

ВИКТОР: Било е друго. Било е пищно. Имало е много стада и малко хора. Смъртта е изскачала отвред ...не са я затваряли в болници като тука.

МИРА: Стига...

ВИКТОР: Имало е малко думи и изобилие на плодове, цветя, тютюн, космати животни и хлъзгави риби...било е пълно с живот. Умът ти е плувал в цветове. Носът ти е мислел вместо теб. Било е безловесен рай...

МИРА: През деня...а нощем сигурно е било ад.

ВИКТОР: В рая не те е страх да умреш. Все пак предпочитам да е през деня...

МИРА: Стига!

ВИКТОР: Ако някой е давал заповеди, то другите са му обръщали гръб...или са се смеели в лицето му докато и той прихне. Никой не е знаел какво е правилно. Нито какво е модно..

МИРА: Да, ходели космати.

ВИКТОР: Всички – жени, мъже, деца...мръсни аскети, полуголи хипита, непукисти, готови да умрат като сезонно растение, да изсъхнат като майски бръмбър, да са жабешки кожи по пътеките, прозрачни обвивки от скариди, да са едно нищо...мида в камък от хиляди миди...кости подпиращи някой мравуняк. Не са се вмирисвали от страх като нас.

МИРА: Престани вече, да говорим за друго, моля те.

ВИКТОР: Първите хора не са били като нас последните. Не са се разваляли бързо.

МИРА: (оживено) Сигурно са пеели по цели нощи.

ВИКТОР: Виели са на честоти, с които излизаш извън себе си.

МИРА: Вечер сигурно са пиели. Пиели са всички от един съд и заедно са се отнасяли...

ВИКТОР: Който е тръгвал да умира, е умирал като цвете – тихо и с достойнство...не е имало апаратури...не са поставяли клопки, не са знаели какво е клопка...Те са искали да вдишат света, ние искаме да го издишаме. Първите хора са били тяло...те са живеели с тялото. Сега живеем с главата и сме вън от себе си. Аз, сега като умирам, искам да ми остане главата. Искам да ме слушат, какво казвам. Тялото да върви по дяволите, щом е болно.

МИРА: Виктор, уморих се от теб, какво искаш?

ВИКТОР: Нищо...нищо, говоря си сам. Сега има много хора и малко стада. Не гледаме стада. Гледаме се в огледалото. Гледаме се в монитора. Знаем диагнозата, дори преди тялото да се е предало.

МИРА: Ти просто си болен. Човек не е машина...хайде, успокой се миличък. (опитва се да го прегърне, той я отблъсква)

ВИКТОР: Защо съм болен? Защото не пасях овце. Учих, за да каже някой – добре, правилно си го научил. Прекарах на закрито деветдесет процента от живота си. Крих се зад екрани. Дишах климатика. Говорех сам със себе си.

МИРА: Всички това правим, не си болен от това. Сам знаеш.

ВИКТОР: Знам много работи, знам че си отивам, а защо стана така, не разбирам. Знам, че ако пусна ток в главата си, вътре ще изгори цял град, а ако не пусна ще изчезне. Трябва да направя нещо.

МИРА: Какво специално трябва да направиш...

ВИКТОР: Ще видиш... Къде се губи Алекс?! Трябваше да дойде още вчера. Нямам време за губене.

МИРА: Просто трябва да се успокоиш. Изключи се...мисли за друго.

ВИКТОР: Точно обратното ще направя. Знам повече от всеки друг. В Мрежата съм навсякъде. Четат ме повече от всеки друг. Ти поне знаеш. Нет-а е супермаркет и там доста стоки са с моето име. Made by Victor!

МИРА: Лъжеш се. Там не си ти. Там всеки е отражение на това, което иска да си мислят за него. Там са откъслечни фрази, позьорски снимчици, профили – различни профили за различни роли. Това е Нета. Едни празни фрази. Ето ме, аз имам триста приятели, нищо, че не ме познават, но