Discover millions of ebooks, audiobooks, and so much more with a free trial

Only $11.99/month after trial. Cancel anytime.

Очи на сляп, език на болен
Очи на сляп, език на болен
Очи на сляп, език на болен
Ebook254 pages5 hours

Очи на сляп, език на болен

Rating: 5 out of 5 stars

5/5

()

Read preview

About this ebook

Сборник разкази, номиниран за наградата Хеликон 2012.
Учудването и смехът в тази книга извират отвсякъде. Светът зад страниците не е тоя, който познавате. Вътре е паноптикум от хора, отказали да изгладят живота си, като сляпа ютия в ръцете на Съдбата.
„Майсторска книга: такава сигурност на почерка, при баланс между младежки поглед и внимателно и мъдро разбиране, е нещо твърде рядко. Усетът на Любомир Николов за социалната и политическата нищета на съвременността никога не затъва в дребнавост, а напротив, винаги съумява да отвори прозорец отвъд нейните ограничения. Финалът на разказите е почти без изключение с характер на „озарение“, бърз, неочакван и неоспорим. Истинско читателско пиршество.“ Миглена Николчина

„Силата в гласа на разказвача Любомир П. Николов прелива от форте към пианисимо (и обратно) не само когато осмисля картини и сюжети от битието, а и когато интригуващо изрича фантастичните си прозрения за човешкото ни присъствие и подир сетния акорд на нашето земно диминуендо – дори тогава, след неминуемото разтление ни предстои, според ведрия възглед на автора, да останем информационно активни, диалогични и разсъждаващи... “ Виктор Самуилов

„Любомир Николов не е автор, който се чете бързо. Трябва да се чете внимателно и бавно и колкото повече човек го чете и препрочита, толкова повече неща преоткрива, тъй като е многопластов, приказен и с интелигентен хумор.“
Божидара Турзоновова, словашка актриса

LanguageБългарски
Release dateNov 4, 2012
ISBN9781301986804
Очи на сляп, език на болен
Author

Lyubomir Nikolov

Любомир Николов е автор на сборниците с разкази: "Фламинго за обяд" изд. Сиела 2019, "Щастливите хора" изд. Сиела 2017, „Въжеиграчът Карой” изд. Сиела, „Очи на сляп, език на болен” изд. Жанет 45 и "Натюрморт с мъже" изд. Сиела, номинирани за наградата Хеликон през 2010, 2012 и 2014г., както и на сборника с новели „Слънчев бряг – код жълто” изд. Сиела 2013г.Носител е на наградата „Чудомир” и на други литературни награди.Разкази на Любомир Николов са публикувани на английски в списанията за фантастика „Marginal Boundaries” и „UNSTUCK“ , а също и на испански и словашки език. Негови книги са публикувани и в електронните книжарници на Смашуьрдс, Айтюнс, Барнс и Нобел, Кобо и Амазон.Lyubomir Nikolov lives and writes in Sofia, Bulgaria. His publications include a non-fiction book on psychology, four collections of short stories, various appearances in Bulgarian anthologies and magazines, and a publication of a short story in the US anthology Unstuck #2 in 2012. Among his literary awards are the 2008 Chudomir Award, three nominations for the Helikon Award for his Short Story collections (2010, 2012, 2014) and a first place in a national humorous short story competition (2014).

Read more from Lyubomir Nikolov

Related to Очи на сляп, език на болен

Titles in the series (6)

View More

Related ebooks

Reviews for Очи на сляп, език на болен

Rating: 5 out of 5 stars
5/5

1 rating0 reviews

What did you think?

Tap to rate

Review must be at least 10 words

    Book preview

    Очи на сляп, език на болен - Lyubomir Nikolov

    Разумно погледнато, празната необичайност, обзела те когато на другия ден не можеш да се видиш с някого, с когото сте се чували през ден и сте си чуквали срещи на поне стотина места в тоя град, наполовина твой, наполовина негов е толкова тъжно и празно нещо, че и да го наречеш скръб, и да го наречеш спомен, а и да го мислиш изобщо е изтощително. Можеш само да го подредиш в редицата на необичайните неща и да чакаш някоя сутрин да го видиш от друг ъгъл.

    След смъртта на Илиян аз и Мира, моето гадже, която по някое време бе негово, се разхождаме дълго из потъмнелите улици с окапали листа, с пейки с олющена боя и излинели трошащи се дъски, стоящи като клопки. Спъваме се в дупките, докато разглеждаме лицата на другите. Пресичаме на червено, отнасяйки ругатни. Понякога Мира припява тъгата си с едно тихо скимтене. Казвам й да спре, а тя продължава. Дразни дори минувачите. Плеснах един, който си позволи да й се скара. Бабичките я усещат и спират при нас да я утешават. Трябва да призная, че са наясно с живота. Бихме ги послушали, ако сме на техните години. Обаче сме на двайсет. Още не можем да гледаме живота с немигащи и сухи очи. Палим свещи в църквата. Наясно сме кой за какво се моли. Едните са делови, бързат, стоят по пет минути в църквата, молят се заучено за днешния си ден, за някаква посока нагоре към по-добро, другите не бързат, безутешни са, обикалят иконите и се опитват да познаят по лицата им коя ще им помогне, търсят своя си светец или светица, не знаят по-строгите или по-състрадателните ли ще им помогнат. Има и други - знаят, че по-безутешни не могат да станат. Станалото - станало. Не се молят за нищо, а приплакват пред ликовете, видели толкова мъка. И при нас е така. Мира, плачейки за него, се обляга на мен. Утешава си болката като ме прегръща. Аз стоя и не мърдам, подпирам я да не падне. Вечер понякога се напиваме. Разговорите се вият като дим, излизащ от празната чаша на Илиян. Сипали сме и на него. Тя лежи до мен и гледа тавана. Полуотсъстваща е, дели ни двамата на ум. В главата й сме еднакво живи. Точи го някак през мен. Без мен го няма – искам да й кажа. Обещал съм му нещо. Без мен ще си лежи там като другите.

    Мисля си за Илиян. Възможно е отсъствието му, в чиято обсебваща празнина не намирам смисъл, освен ако болката има смисъл, с източения си съсухрен силует, с кръста, стърчащ в топографията на настоящето да служи като отправна точка на някои начинания. Възможно е. Не съм си представял обаче, че след като Илиян си отиде собствените ми мисли ще бъдет оплетени от него, от обсебващото му присъствие по такъв начин. Тая смърт вместо едно голямо отсъствие, вместо топъл вятър, развяващ спомени се превърна във властно, нежелано, объркващо присъствие.

    Много бързо и като на шега вкараха Илиян в болницата. Не се обади няколко дни. Не се появи на уговорената среща. Още като отивах на тая среща ми беше криво, без да знам защо. Докато стигна до Попа, черни мелези изникваха изневиделица по Графа и пресичаха пътя ми. Всякакви малоумници се хилеха насреща ми и тяхното не беше усмивка, а подигравка. Мира също го чакаше, не бе го виждала няколко дни. Принуди се да звънне на майка му и тя й каза докато плачеше, че е в болницата. Зле ли е - попита я Мира и после избухна в плач.

    По пътя на Мира й призля и ми каза да продължа, пък тя щяла да дойде после. Влязох разтреперан в болницата. Виждам Илиян, кожата му е като намачкана опаковъчна хартия, седи на един стол стиснал облегалките, очите му са празни и бледият му вид ме плаши.

    - Чакай малко, седни, това е от процедурата, ей сега излизам – казва.

    - Къде излизаш?

    - Излизам от състоянието – опитва се да се засмее.

    - Мислех да те взема със себе си и да излезем заедно.

    - Забрави. Всичко това май свърши.

    - Как свърши.

    - Ей така. Роден – умрял. Не си ли виждал флаерите по стълбовете. Обявите за рок концерт на другия свят. Започни да ги четеш и ще видиш колко сме много.

    Присядам на съседния стол и виждам как всичко наоколо е злобно. Най-злобни са луминисцентните лампи с живачната си светлина. Злобни са вратите на кабинетите със зацапаните си с боя табелки. Злобен е цокълът на метър и половина височина от пода, отделящ две мразещи се бои. По-грозно не може да е. Това тук е някаква бутафорна сграда, магнит за нелепости, лъже хората, подмамва ги да влязат вътре и не ги пуска. Това е чакалня за оня свят и ние двамата седим с един билет.

    След малко се появява Мира. Илиян я изпива с очи. Прегръща го хлипаща.

    - Знам всичко от майка ти. Всичко – облива го с целувки. Двамата са като залепени – един пасажер и плачеща стюардеса в падащ самолет. Тримата влизаме в стаята. Илиян е събрал някакви сили и я прегръща до счупване. Сядат на леглото и плачат. Не издържам повече.

    - Излизам пред стаята – казвам им. - Ще ви пазя. Няма да пускам никого.

    - О.К. – казва Мира.

    Стоя отпред. Толкова ми е нервно, че не само няма да пусна никого, ами ще го избутам до другия край на коридора, ако упорства да влезе.

    Една санитарка се приближава и иска да влезе в стаята. Казвам й, че не може, да изчака и после да дойде. Тя кима разбиращо. След десет минути се появява с парцал.

    - Свършиха ли? – пита.

    - От къде да знам? – отговарям неопределено. – И защо ти е тоя парцал?! – виждам как съм готов да избухна.

    - Де да знам – усмихва се глупашки и си тръгва.

    След час влизам. Двамата плачат с лица един към друг. Изправят се и виждам, че възглавницата е мокра.

    Изтрайвам някак си до края на свиждането и си тръгвам малко преди Мира.

    - Утре ела пак – настоява Илиян, – имам нещо адски важно да ти кажа.

    На другия ден му нося пакет портокали, те кой знае защо омекват веднага щом влизам в стаята. Започвам да се извинявам, а Илиян напълно незаинтересовано и търпеливо само чака да свърша. Хваща ме за ръката, дава ми да разбера, че е важно и започва да ми обяснява.

    - Знаеш колко съм вътре в Нета, нали. Влизам сутрин с кафето и там имам цяло царство. Доста хора ме слушат какво ще им кажа. Ако се разчуе в Мрежата, че съм умрял, ако няма активност – край – ще ми замразят профила, ще ми шатнат сайтовете, сървърите няма да поддържат блога, ще престана да съществувам.

    - Значи не те е страх да умреш, а да не ти шатнат виртуалния музей? – опитвам се да го развеселя.

    - Да, страх ме е, че всичко ще отиде по дяволите. Всичко което съм правил последните десет години ще изчезне – казва сериозно. – Ще ми се да излъжа, че съм жив. Това искам.

    - Не си добре. Кои да излъжеш?

    - Тях. Ония в Мрежата.

    - Как ще стане?

    - Ясно е, че става, ако някой се представя за теб. Ако поддържа жив хомункулуса ти, настроен на твоята честота, с твоите идеи и публикува в Нета от твое име. Това искам от теб, разбери – гледа ме непоносимо втренчено. Нахално. Гледа с надежда, но и страшно. – Имам план, не са приказки. Помисли, си, кажи ми мога ли да разчитам на теб. Всичко оставям на теб, всичко. Не е малко – петдесет хиляди човека четящи блога, фенове в You Tube, лично мои сайтове, за които мнозина биха мечтали, присъствие, градено десет години - замисля се малко и добавя: - Мира. - усмихва се неопределено. - Ставаш веднага важен човек.

    - Доста си нагъл за умиращ – казвам искрено учуден от прямотата му. - Направо не е за вярване – за момент дори се чудя дали да си тръгна. Той ме гледа с пълна невинност, очаквателно. Все едно, че вече не е от тоя свят и условностите не го вълнуват.

    Нима не разбира, питам се, че говори за после, когато няма да го има. Той спира, вероятно разбира, че звучи странно, но продължава.

    - Трябва да съм жив в Мрежата. Поне още малко. Важно е. От теб зависи.

    - Не ставай зомби, моля те. Плашиш ме. Не искам да плувам в тая река, искам да си стоя отстрани и да си хвърлям въдицата – да вадя каквото си искам – а ти си вътре - ти си течението, мътилката. Не ме вкарвай там.

    - Слушай внимателно! Ще ти кажа къде съм в мрежата – сяда, взема химикалка и лист и започва да ми пише адреси на сайтове, чертае схеми с връзки, пароли за достъп, някакви технически обяснения. Прилича ми на луд маниак, играещ стратегия. Слушам го с подозрение – за него виртуалното и реалното са едно и също. Записва неща на листа - всяко второ е Нота Бене. Подчертава. Мърмори.

    - Влюбени мацки от You Tube. Хора, които чакат какво ще им кажеш. Ставаш месия. Пишеш две години от мое име, блогът е твой, всичко е твое, само трябва да поддържаш тематиката. Две години. Остават ти поне четиридесет като те гледам – пак гледа нахално и немигащо – само за две години те моля.

    - Звучи ми откачено.

    - Помисли си ... - силите му изведнъж свършват, сяда на леглото, трудно му е да продължи и натиска бутона за сестрата. - Моля те! - казва пак.

    Това което ми предлага е да заживея с непогребана част от неговата самоличност, да я наметна като костюм и да я разхождам нощем в парка. Иска да ми даде мисия и аз като в най-тъпите филми да я приема разтреперан до леглото му. Ядосвам се, че сега вместо да се разделим както е прието, превръщаме тая раздяла в някакъв абсурден бизнес. Него обаче го интересува само това и само тоя бизнес. Вижда надежда само, ако му кажа да. Иска след като замине да си има дистантно управляван роб. Иска аз да приемам заповедите от онзи свят, където всеки отива с някакви разбирания, трупани цял живот и сигурно сгрява колко са били тъпи, ненужни и опърничави, обаче там филмът тече наобратно, билетите са продадени и хубавата музика е какофония, започваща с грандиозния финал. Все пак ясно е, че човек забравя наобратно. Обяснявам му объркано, че не знам, че не съм сигурен. Защитавам се с това, че времето обърква неща и ценности и ако това, което си мислим сега има стойност, то е до време и не е нужно да правим планове, още повече за после, за това после, което поне за мен крие смисъла си. Никой не се е върнал да разкаже, нали. Той ме гледа разочаровано.

    - Не ме интересуват философски аргументи – казва, - нито твоя страх, твоята обърканост и нерешителност. Имах време да обмисля всичко всяка нощ от последните месеци, знам че човек като прави нещо и иска да го довърши е О.К. Това е най-разумното.

    Млъква. Спокоен е, но е ужасно тъжен. Тишината ляга в стаята. Има моменти, когато намеренията ти нямат никакво значение, ситуацията те смачква, спираш да дишаш и да мислиш. Можеш да кажеш само каквото се очаква от теб.

    - Добре, съгласен съм... за две години. Ще си жив в Мрежата. Ще си ОН – изплъзва се от устните ми.

    Илиян лежи и се усмихва щастливо. Няма сили да стане. Подава ми изписаните листа. Две сестри влизат в стаята и започват да го обгрижват.

    - Не виждаш ли, че свършва, какво толкова си приказвате? – шушне ми едната с гръб към него.

    Тръгвам си. Почти бягам. Виждам Мира далеч срещу мен да тича към болницата и свивам в първата пряка.

    Сещам се, че преди смъртта подредените си оправят леглото, бившите красавици си сплитат косите, бонвиваните са най-загрижени за шапките си Борсалино, ловците за последно чистят пушките, а сърцата на упоритите бият много след смъртта им. С по един удар в минута – така ми каза един лекар.

    Среща - при канцлера

    Имаше стени, които нощем изглеждаха тайнствено, някак безмислено пусти и замислени и той, много преди да ги нарисува, си ги представяше как трябва да изглеждат в два през нощта. Или пък сутрин в пет, когато всички са сънени или пък вечер в очите на пийналите, които виждат повече. Никога не бързаше. Оглеждаше хората, които минават и искаше да направи графит точно за тях. Преценяваше стената, стържеше я, за да види дали е добра, дали няма да подпухне и героите му да започнат да стоят някак несъразмерно и не негови. Внимаваше. Все пак неговият таг hubbert оставаше някъде по обувките на героите. Винаги работеше сам, свършваше работата си нощем, снимаше графита и скоро не се връщаше. Искаше да мине време, да е забравил донякъде и да види графита си като чужд човек. Да види кой и какво са се залепили за него. Малките му налазваха рисунките и пишеха върху тях. Нескопосано. Воюваше и с jupiter, който, вярно, го допълваше майсторски, но слагаше своя таг върху неговия. Част от играта, мислеше си, без да се ядосва. Само баща му го ядосваше.

    - Ти започна да си играеш от скука, нали, от нямане какво да правиш. Да знаеш, че ме огорчаваш - казваше баща му. Опитваше се просто да е искрен, без да го обижда излишно. - Струва ми се, че си един от тия, които искат да направят от тоя град гето. Откажи се от тая глупост. Освен това е подсъдно.

    За баща му, хората се деляха на подсъдни и невинни. Откакто бе станал окръжен прокурор, повечето бяха подсъдни. С такива бе по цял ден.

    Чу баща си, можеше и да го послуша някой ден, не сега. Започна да рисува едни ретро графити. Канцлера Вилхелм с грандиозните си мустаци, с едно израстващо от главата му дърво. После, в друга нощ, рисуваше пак и плодовете се появяваха по дървото, канцлерът се усмихваше издайнически, добронамерен към поданиците си, към хлапетата, които искаха да му оскубят мустаците, към скейтърите, които харесваха графита и му бяха редовна публика, към двойката, която започна да си чука срещи „при канцлера" а в ябълките на дървото момчето пишеше с перманентен маркер тайни съобщения. Канцлерът стоеше абсурдно добре. Замисли се дали да не го нарисува още някъде.

    Една стена го привличаше неудържимо. Стара, достолепна кооперация с двуметров цокъл от полиран камък. Перфектно място за неговият канцлер. Резиденция с неподражаем чар. Да, щеше да е красиво. Искаше да го нарисува там, да види този свой проект завършен в цялата си възможна яснота, да се отърси от него и да мине

    Enjoying the preview?
    Page 1 of 1