Discover millions of ebooks, audiobooks, and so much more with a free trial

Only $11.99/month after trial. Cancel anytime.

Стръв за пирати (Bulgarian edition)
Стръв за пирати (Bulgarian edition)
Стръв за пирати (Bulgarian edition)
Ebook294 pages3 hours

Стръв за пирати (Bulgarian edition)

Rating: 0 out of 5 stars

()

Read preview

About this ebook

Капитана на пиратски кораб - Мартин Стил решава, да помогне на свои приятели да издирят трите части на карта, която води до отдавна скрито съкровище, което според слуховете съдържа злато и скъпоценности. Към екипажа се присъединява и писател на име Били Боб, който има за задача да опише предстоящото приключение.
Фрагментите на търсената картата често сменят собствениците си и това прави начинанието на пиратите трудно и опасно. Когато най-сетне частите са открити и картата е сглобена, капитан Мартин Стил заедно с екипажа си се отправя на дълго и изпълнено с неочаквани събития пътуване.
Без да подозира за подмолните планове кроени от част от собствените му хора, капитана попада в „капан“, от който най-неочаквано успява да се измъкне благодарение на бившата си приятелка - Тори, която е бил принуден да напусне по заповед на „Сестрите на милосърдието“.
След много приключения и неочаквани обрати, капитан Стил намира съкровището, но с изненада разбира, че то е нещо много повече от злато и скъпоценности - нещо, което пиратът не желае да притежава.

LanguageБългарски
Release dateAug 13, 2013
ISBN9781301638246
Стръв за пирати (Bulgarian edition)
Author

Милен Симеонов

Милен Симеонов е роден и живее в София. Първата му книга издадена до сега е "Стръв за пирати". Скоро предстои да завърши втората си книга "Ние тримата".

Read more from Милен Симеонов

Related to Стръв за пирати (Bulgarian edition)

Related ebooks

Reviews for Стръв за пирати (Bulgarian edition)

Rating: 0 out of 5 stars
0 ratings

0 ratings0 reviews

What did you think?

Tap to rate

Review must be at least 10 words

    Book preview

    Стръв за пирати (Bulgarian edition) - Милен Симеонов

    ДА ОЖЪНЕШ ПЛОДОВЕТЕ

    (осем месеца по– късно)

    1. Били Боб, дребен човек на видима възраст около четиридесет години, вървеше близо до ръба на дългото пристанище. Мъжът имаше вид на лошо нарисувана скица. Симетрията куцаше, а пропорциите бяха зле – търсен ефект от дяволски добър художник. Лицето му бе издължено и се събираше в една точка, която той наричаше нос, а всички останали с неловкото „Ъъъ при първата си среща с него. Беше облечен прилично и съвсем подходящо за хладното време. Запътил се бе към далечния край на пристанището, където беше срещата му с капитан Мартин Стил. Не го бе виждал досега, но нямало да го сбърка. „Следвай светската суматоха – му бе казал някой. Докато Били Боб ходеше, уплътняваше времето си да пази ботушите си от мръсотията наоколо – мръсотия, която можеше да го захапе за глезените, ако не бяха високите му обувки.

    Недалеч от него група деца, които изписваха с боя по кораб надпис „ЧИСТА ЯРОСТ, избягаха, щом го видяха да приближава. Вече беше почти на края на пристанището, когато две момичета, тичайки и пищейки, едва не го блъснаха във водата, докато го изпреварваха. Бързаха в посока на висок човек, който се беше загледал в акостирал кораб. Вече стигнало до мъжа, без да спира да пищи, едно от момичетата му подаде лист, който той подписа. Усмихна се и им го върна. Момичетата се отдалечиха със същите крясъци. Били Боб си помисли: „Суматоха. Спря пред мъжа и каза без съмнение:

    – Капитан Стил.

    Мъжът го загледа и отговори с плътен глас:

    – Ъъъ... Да. Ти трябва да си Били Боб?

    – Приятно ми е.

    Били подаде ръка, капитанът я пое. Писателят намери време да огледа събеседника си от горе до долу. Висок, красив мъж, със задължителния за всеки пират загар. Бялото на ризата му беше най– чистото нещо, което бе виждал от известно време насам, а всичко останало изглеждаше нормално. Две ръце и чифт крака. Глава на раменете с лек белег на носа. Нос, които изпълняваше баналната си функция, за разлика от всички истории, който писателят бе чувал. Едва ли не от там сега трябваше да бълва огън и жупел. Митичните представи на Били Боб за капитана или се криеха под външността на обикновен човек, или бяха преувеличени. Мартин кимна в посока на кръчма встрани от пристанището и започна разговора, докато вървяха към нея.

    – Мой приятел горещо те препоръча. Каза, че пишеш много добре. Смятам, че е настъпило времето да се захвана с биографията си. Не, че съм толкова стар, но имам какво да разкажа, пък и всеки ден се случва нещо интересно. В момента съм пуснат под гаранция и ще плаваме към Азия.

    – Ще бъде ли опасно?

    – Трябва да се срещна с мои приятели. Те не са случайни хора, а щом те имат нужда от помощ... – капитанът се замисли и кимна утвърдително. – Да, ще бъде опасно. Това е всичко, което знам. Никакви други подробности не са ми известни. Нека те запозная с тази част от екипажа, която успеем да открием и на сутринта отплаваме.

    Вече бяха спрели пред вратата на заведението и капитанът я отвори. Веднага стана ясно защо на кея беше пусто. Като че ли населението на малка държава се беше натъпкало вътре. Държава от пияници. На отсрещната стена големи прозорци набавяха светлина, достатъчна на човек да му се догади от гледката. Вонеше на бъчва. Десет стръмни стъпала отделяха нивото на вратата от пода на помещението. От двете страни на стълбището имаше лепкави перила видимо разклатени очевидно разнебитени в ролята си на последна опора на клиентите да вдишат истински въздух. Пода явно бе дървен, защото на моменти се долавяше скърцане, но сега не можеше да се види тъй като бе скрит под шапки, коси и тук там по някоя плешива глава. Под големите прозорците имаше малък замърсен от експлоатация бар. Двамата стъпиха на мокрия от разлят алкохол под. В близкия ъгъл двама души кротко се биеха, без да пречат на никого.

    Капитанът цепеше множеството без проблеми. Били Боб вървеше непосредствено зад него. Стигнаха до масата с най– грозни посетители. Мястото беше без значение – където и да седнеха, тези хора винаги щяха да са „масата с най– грозните посетители". Бяха двама – грозни за петима. Те тръгнаха да се изправят. Мартин направи знак да не го правят и се обърна към писателя:

    – Засега ще те ти представя малка част от екипажа си. – После каза на висок глас. – Господа, това е човекът, който ще опише нашето пътуване и някои минали моменти, докато все още имам спомен за тях.

    Седналите гледаха непознатия със същото извратено любопитство, с което човек поглежда съдържанието на салфетката си между две изсеквания. Писателят се почувства неловко. Мъжете не приличаха на нищо, което подлежи на обработка. Със същия успех човек може да си опитоми глист. Но явно капитан Стил някак си бе съумял да ги цивилизова. Писателят подаде ръка към близкостоящия непознат:

    – Приятно ми е да се запознаем, казвам се Били Боб.

    Плешивият мъж, известен просто като Боцмана, вместо да поеме подадената ръка, пое чашата си с ром. Отпи и се втренчи в лицето на Били:

    – Защо!?

    – Ами кръстен съм на...

    – Не питам за мотивите на баща ти. Не разбирам защо ти е приятно? Аз се познавам и ще сгреша, ако кажа че ми е приятно. Защо избързваш?

    Всичко грозно на масата започна да се смее. Капитанът се намеси:

    – Хайде, мои животински приятели, дръжте се прилично! Приемете го като член на екипажа. – Обърна се към Били Боб и представи седящите. – Това са Боцмана и Педро. Да пием по един ром с тях? Ще вземеш ли?

    Били загледа плахо тълпата около бара и тази под него. Отново чу грозния смях. Амбицира се и тръгна натам, пробивайки си път през тълпата. Чувстваше се като счупен тирбушон в тапа. Боцмана и Педро погледнаха капитана въпросително:

    – Какво ме гледате?

    Боцмана попита:

    – Били Боб?! Кой се казва Били Боб?!

    Педро продължи мисълта му:

    – Не ми харесва. Още повече, да имаш две имена за малко е просто идиотско. Кара ме да се чувствам объркан. Дори не разбирам за кого точно говорим.

    На Боцмана и Педро им се струваше изключително забавно да се шегуват за сметка на Били Боб. Затова продължиха:

    – Може да е кръстен с малките имена на майка си и баща си.

    Педро погледна в посока на бара:

    – Да, иди разбери кой от двамата е Били и кой – Боб?

    Капитанът все още стоеше прав. Надвеси се над масата и каза изнервено:

    – Ще ви дам време да свикнете с мисълта за новия си колега, за това, ако сте си изпили всичко, идете да вършите някаква полезна работа на кораба.

    Боцмана и Педро освободиха местата и тръгнаха да излизат. В този момент Били донесе двата рома. Седна, извади тефтер и каза:

    – Да започваме ли?

    – Откъде?

    – Отначало. Ти си капитан, но не всеки притежава нужното, за да бъде такъв. Как стигна до тук?

    Мартин надигна чашата си. Отпи и започна да разказва:

    – Спомням си, когато бях на шест години, майка ми работеше в пекарница. Когато не беше заета там, прекарваше времето си в концентрация да не пропуснем възможност да икономисаме от нещо. Бяхме повече от бедни. – Капитанът разказваше историята, загледан в добре опечен свински бут на съседна маса. Отмести поглед и продължи. – Случваше се, макар и рядко, да ида с нея на работа. Понякога там правеха сладки за рождените дни на богаташите от близкия град. Няколко пъти имах късмета да уцеля тези „сладки дни", в които имаше от пресните вкусотии. Помня как тайно облизвах сместа по лъжицата. Тогава мислех, че каквито и успехи да имам, никой от тях няма дори да се доближи до скромното облизване на тази лъжица.

    – Какво стана след това?

    – Пирати нападнаха селото ни. Убиха майка ми, а мен продадоха в робство. Купи ме един търговец на платове.

    Писателят заключи, без да вдига поглед от тефтера си:

    – Тежко детство.

    – Детството и робството не се различаваха много. – Мартин направи пауза, за да отпие. – основната разлика бе, че плавахме постоянно. Но и в двата случая обядът ми бе, да оближа останалото по устата ми от закуската, която сме имали, благодарение на остатъците от вечерята... ако съм успял да си открадна такава.

    Капитанът изчака писателя да запише казаното. След като приключи, Били Боб попита:

    – И как успя да се измъкнеш от търговеца?

    – С чужда помощ. Бях спасен от „Сестрите на милосърдието". Нападнаха ни в открито море…

    – Искаш да кажеш нападнахме ги.

    – Не. – Мартин поклати глава. – Те ни нападнаха.

    Били Боб вдигна учуден поглед.

    – Как така са ви нападнали… някакви сестри?

    – Просто така са известни. Но нито приличат, нито се държат като такива… Както и да е, след нападението аз останах единственият оцелял на борда. Самò дванадесетгодишно момче на цял един кораб. Така започна всичко.

    – Разбирам… – Отвърна Били, но съвсем не изглеждаше да е откровен. – А кой са „Сестрите на милосърдието"?

    Мартин не отговори. Реши да приключи с разказа. Допи рома си и каза:

    – Време е да се качваме на борда. Друг път ще го говорим за това… може би.

    2. Големите крачки, които високият капитан правеше, караха нисичкия Били Боб да подтичва след него на път към кораба. Писателят се затрудняваше да води бележките си и да следва събеседника си. Почти викайки, той попита Мартин:

    – Чух за враждата между теб и капитана на „Булдозера". Добре би било да ми разкажеш нещо и за враговете си.

    – За тях ще си говорим, когато ги срещнем.

    – Ще ги срещнем ли?

    – А ти как мислиш, че сме станали врагове? – после се замисли и додаде през рамо. – Харесвам идеята ти. Искам да напишеш нещо за Булдозера.

    Мартин спря. Били Боб го настигна и се приготви да записва. Капитанът бързо каза:

    – Опиши го като вид често срещано митично същество, което е наполовина човек, наполовина идиот. Доказателство за това е твърдението му, че дядо му е изобретил водата, а баща му пръв е открил, че тя може да се пие. Иска ми се да видя как ще го обори.

    Двамата продължиха към кораба. Капитанът подхвана темата за книгата. Говореше високо, за да надвика шума на излезлия силен вятър.

    – Ще ми се хората да знаят какво да очакват, докато четат биографията ми.

    Догонвайки събеседника си, писателят също викаше:

    – И какво трябва да е то?

    Мартин забави крачка.

    – Дано не се надяват да научат нещо от нея. По– скоро е възможно да прочетат неща, които вече знаят, но казани по интересен начин… с мои думи. Аз не искам да губя времето на хората – те не губят моето. По– добре да са предупредени, какво да очакват и ако не им харесва, да захвърлят книгата още на... – капитанът погледна надолу и продължи – на шеста страница, отколкото да се измъчват с нея до края.

    Писателят застигна пирата и готов да запише, попита:

    – Е, какво да очакват?

    Капитанът спря. Вгледа се в него, намигна му и каза:

    – Шегувам се. Остави ги да страдат.

    Скоро двамата спряха пред стълбата на голям кораб. Били видя нещо, което по– скоро приличаше на произведение на изкуството, отколкото на плавателен съд. Корабът бе изрисуван с жълто– червени пламъци и от двете си страни. Носът му представляваше голяма дърворезба на преплетени змии, скелети и черепи. Едно от платната бе спуснато, а везаните мотиви по него наподобяваха подробни картинни разкази на художник, преживял ада. Писателят се взираше в кораба зяпнал. Капитанът направи знак на събеседника си да се качва.

    3. Капитанът, Били Боб и Боцмана стояха пред строилия се на борда екипаж, наброяващ скромните четирима души. Трима от тях имаха вид на типични престъпници. Писателят ги определи съвсем точно: досадни плевели, от които няма отърване. Понечи да го запише, но се отказа. Не искаше да рискува здравето си в случай, че някой от строените пред него пирати се окаже грамотен. Накрая загледа четвъртия в строя, той правеше изключение. Висок, як мъж, облечен в дрипави дрехи. Нелепият му вид се подсилваше от лъскав рицарски шлем на главата. Уморените му очи се виждаха през процепите. Дори и за писателя бе очевидно, че мъжът не е от екипажа на Мартин. Всички на борда мълчаха.

    Времето съвсем се развали. Недалеч се чу гръмотевица. Капитанът бе вперил мрачен поглед в строената пред него пародия на екипаж. Бавно отмести погледа си от тях и се спря върху Боцмана. Не казваше нищо, само втренчено пържеше пирата в напрежение. След дълга пауза Мартин каза:

    – Шестдесет метра кораб, трима души екипаж? – Били Боб понечи да запише казаното, но капитанът му направи знак да не го прави. – за да предприемем дори кратка разходка, не ни достигат... колко?

    Боцмана, изнервен, че няма вина за яда на капитана, но въпреки това понася последствията, отговори, прикривайки емоциите си:

    – Около сто и тридесет души.

    Мартин провлачи:

    – И къде да ги търсим?

    – Последната кражба бе на покани за някакво вегетарианско парти. Предполагам, че сега са там. Надявам се да дойдат всеки момент.

    Нищо в погледа на Мартин не се промени:

    – Вегетарианци?!

    Силен тътен от гръмотевица раздра тишината, настъпила след казаното от капитан Стил. Всички погледнаха нагоре. Рицарят се засуети, шлемът му пречеше да вдигне глава към небето. Не, че кой знае какво се случваше, но с три килограма метал на главата, той бе най– уязвим. Капитанът се изнерви. Пулсът му скочи от петнадесет на шестнадесет удара.

    – Искаш да кажеш, че очаквам банда вталена дами, вместо необходимите ми за екипаж на пиратски кораб грозни гадове, за които всеки оцелял говори с ужас?! С какво ще задоволят този мой каприз?

    Боцмана се срамуваше да отговори, но нямаше избор. Напоследък да защитава екипажа бе всичко, което правеше. Примири се и продължи:

    – Мисля, че е временно увлечение. Здравословното хранене е много модерно в момента. – говореше бавно, търсейки подходящо оправдание. – Освен това, не можем да нападаме никого, докато сте под гаранция.

    – Това ще го обсъдим в открито море на свински пържоли и пръжки. Между другото, откъде взе пари за гаранцията?

    Боцмана плахо отговори:

    – От вноската по застраховката.

    Капитанът сведе глава към него. Със същия плах тон попита подчинения си:

    – Ще рече, че ще плаваме без застраховка?

    Боцмана, леко успокоен от несигурността на капитана, застана мирно, погледна право напред и извика:

    – Тъй вярно, сър!

    Известно време само вълните пречеха на тишината. Боцмана се разколеба и отново впери поглед в капитана. Мартин въртеше глава и пресмяташе нещо наум, после махна с ръка и заключи:

    – Е, какво пък! Чувствам безотговорността да тече в кръвта ми. Не знам дали това е оправдание, но ми изглежда напълно нормално да подхождаме несериозно към всичко сериозно.

    Мартин закрачи пред строя, прехвърляйки плана за предстоящото плаване:

    – Сещам се за нещо, към което не можем да подходим по традиционния начин – да натоварим кораба, ето това е важна задача! – Обърна се към Били Боб. – Спомням си първото ми плаване като капитан на пиратски кораб. Запиши тази история, нека бъде нещо като съвет за начинаещите пирати.

    Капитанът започна разказа си. Писателят записваше.

    ВАЖНА ЗАДАЧА

    Седях на голямото кръгло легло в капитанската си каюта на първия ми кораб. Ентусиазмът ме друсаше върху него като малко дете. Разглеждах обстановката. Корабът спокойно се плъзгаше върху вълните. Помня, че гледах прекрасното време навън. Изведнъж лошият късмет на малък кораб го набута в полезрението ми. Бяхме на път да се разминем. Детският ентусиазъм не ме напускаше. Скочих от леглото и тръгнах към борда, крещейки:

    – Нашите първи клиенти!

    Спрях, преди да изляза на светло, за да си поема въздух и да помисля какво ще правя с плячката. Имах нужда от толкова много неща – Чифт нови ботуши, наметка с дебела подплата, премии за екипажа... от това нямах нужда, но ако останеха пари, защо не?!

    Излязох на борда. Перфектният ми, лъскав, чисто нов екипаж вече се бе строил и гледаше плаващата плячка с големи влажни очи. Провикнах се:

    – Чакате ме, за да нападнем?! Колко мило. Сложете си усмивките за клиенти.

    Исках да дам пример на хората си, като пръв започна атаката. Потърсих, с какво да заредя един от топовете на борда. Засуетих се, но не знаех къде са сложили амунициите. Прикрих притеснението си и уж приповдигнато извърнах поглед към екипажа, строен зад мен. Всички гледаха гузно дъсчения под. Гадовете се разсейваха! Усетих как ентусиазмът ми цопна в морската вода и се разтвори завинаги. Започнах да свързвам влагата в очите им с липсата на амуниции, а не с плячката.

    – Забравили сте боеприпасите?! Даже саби ли не си носите? Няма ли поне нещо, с което да нападнем?!

    През това време двата кораба се изравниха. Вече виждах ясно пасажерите отсреща. Единственото, което можех да направя, е да вдигна ръка за поздрав. Те отвърнаха радушно. Доволен бях, че покрай боеприпасите бяхме забравили да вдигнем и флага. Какъв срам щеше да бъде! Имахме вид на група заблудени туристи в открито море.

    ***

    Били Боб записа историята. Вдигна поглед към капитана, който каза:

    – Затова добрата подготовка е изключително важна. – после заключи. – когато дойдат останалите, ще товарим.

    Скромният екипаж тръгна да се щура безцелно и разкри странна гледка пред очите на Били Боб. На мачтата бе вързан мъж. Човекът беше брадясал и спеше. Или поне така изглеждаше. Писателят побутна капитана с ръка, без да сваля поглед от вързания. Били

    Enjoying the preview?
    Page 1 of 1