Наши Братя /Български език/

Един приятел бе на път да се разведе, но оперираха жена му, сложиха и друг бъбрек и тя стана друга. Монолитната и убеденост се пропука. Човещината, която винаги бе съществувала в нея, но се бе скрила зад порядките, взе, че се появи. Тя, представяте ли си, отново станала мила, започнала да го целува по ескалаторите, в асансьора, в онези празни моменти, когато телата им пътували нанякъде. Целувала го без видима причина и това било потресаващо. Било една нечувана промяна в зряла възраст, когато човек не се променя за добро. Един бъбрек, каза моя приятел, а все едно са назначили нов изпълнителен директор в това тяло и сега то не мисли за ред, за подмяна на мръсното старо с искрящо бяло ново, а стъпва босо по галещия пясък на спокойствието. Моят приятел, ще го наречем Боби, потърсил жената донор, толкова бил впечатлен от нейния бъбрек и трансцеденталното и спокойствие, та искал да я види на всяка цена, но донорът се оказал мъж, бил мъртъв и Боби не успял да се запознае с него. Приел, че случилото се с жена му Палома е истинска благословия. Сприятелил се и с хирурга Левитов, който извършил операцията.

Леонид Левитов си играел, на ръба на закона, с хората и техните тела в името на едно близко утре, когато трансплантациите ще са рутинни и масови, тогава, когато никой няма да умира напразно, а тялото му, старателно декомпозирано на отделни органи ще бъде рециклирано и заредено част по част в нови организми. Тогава личната история на човека, обяснил Леонид на Боби, няма да приключва със смъртта му, а неговите скрити намерения, биохимична история, навици и страсти, ще продължават да съществуват. Приемникът на органи ще трябва да приеме и други възгледи. Ха, какво чудо ще е туй!, радвал се по свои причини Левитов. Личността на човекът, приел трансплантирания чужд орган ще стане композитна, казал. Ще се развие една нова наука – да я наречем физика на кондензираното в органи съзнание. Или ще е наука за парциалната, органо-центрирана човешка квинтесенция. С такива идеи Левитов вдъхновявал моя приятел и Боби започнал да приютява идеи, извън руслото на здравия разум.

Боби, след многото часове прекарани с доктора, напълно месмеризиран от него, възприел тази му възгледи. Той започнал да гледа на жена си и на нейните вълнения като на микстура от мимолетни мнения. Започнал да приписва всеки неин прииждащ страх на някой орган. Всеки апетит също. Всяка радост дори, каза ми, извирала не от мозъка и, а от биохимия. Мозъкът бил само един наблюдател и пазител на идеята за идентичност. Лошото е, оплака се, че в жена ми, точно поради особеностите на женската биохимия възникват едновременни и враждуващи мнения – жлъчката и мисли едно, а бъбрекът друго. Тя е като индиец, който може да твърди изключващи се неща, без да намира никакво противоречие в това. Сутрин, докато пие зеления си чай е приповдигната и трансцедентално бодра и вижда бъдеще в нашия брак, а водката вечер я кара да пее меланхолични песни и да и е все тая, което е обидно. Някакви ензими я нагнетяват с безразличие към мен и аз ставам периферен герой. В един и същи ден в отрязъци от време тя е щастлива, безразлична, злобно-депресивна, кокетно-празноглава, или просто никаква – черна дупка, гълтаща радостта на другите. Аз имам поне пет версии на Палома, каза Боби.

Потънал в емоционалното си тресавище, Боби отишъл да се оплаква на Левитов. Поговорили, помислили и решили да направят аналог на Палома. Една кинетична скулптура със сменящи се глави. Всяка глава въртяна от виенското колело на биохимични ерупции, поставена върху непроменящо се тяло, щяла да говори различни работи. Но, не било като игра. Искали, да са научно и донякъде етично коректни.

Записвали дни наред мозъчната дейност на Палома и нейните изменчиви твърдения. Задавали и философски и политически въпроси и отбелязвали отговорите. След време задавали същите въпроси и пак записвали чисто новите отговори, които нямали корелация с предишните. Логиката на Палома приличала на сбор от хвърлени зарове. Левитов успял с някаква машина да дешифрира езика на органите и и да го преработи в сносни изречения. Поканили най-изкусния майстор на кукли и с неговата сръчност и съответното програмно осигуряване, сглобили говорещата Палома. Поставили я в един шопинг център и хората можели да разговарят с нея. Тя не се проявила като много умна, но била забавна, а в някои случаи и добър пророк за битови дела.

Станало така, че когато Боби се карал с живата Палома, тичал после при механичната кукла за съвет. Връщал се в къщи, действал според съвета на куклата и бързо се сдобрявали с бутафорната си жена. Единствения неясен въпрос за Боби бил, как у тази кинетична куклата се е появила прекогниция и мъдрост.

Пломби от другия свят

Когато дойдоха извънземните бяха експлицитно ясни. Казаха, че са дошли да правят бизнес, нашите политически и религиозни различия не ги интересуват, нашите войни са по детски смешни, а модата ни е направо ужасна. По-непрактични хора от нас не били виждали никъде из вселената. Един дори каза, е, те не са точно хора, но го накараха да млъкне.

Та, идвайки да правят бизнес, те веднага пуснаха обяви, че търсят хора за работа. В тия обяви често пишеше: търсим хора с чиста съвест, или пък трябват ни хора мързелували цял живот, или необходими са ни човеци за наблюдение на нощното небе, без познания в астрономията, пишеха също и че наемат лица с пълна амнезия, хора анацефали или доказани идиоти и други такива. Когато те пуснаха обявите си, всички решиха, че пришълците имат чудесно чувство за хумор и са решили да си правят мисловни каламбури и шеги. Онези обаче уточниха – вашият хумор ни се струва безобразно безполезен и затова, моля, четете точно каквото сме написали.

Естествено, доста хора с висока квалификация бяха подлъгани от високите обещани заплати и кандидатстваха за работа, изпращайки СиВи-та с всичките си квалификации и точно тези получаваха отговори от рода: не сте добре, или по-учтиво – не сте квалифицирани за предлаганата работа, или пък, нивото ви на образование е непреодолима пречка и не може да ви наемем. Не бяха деликатни пришълци.

Постепенно се разбра, че те наистина търсят да назначат льольовци, полу-дебили, медитативни типове, съзерцателни натури разглеждали света цял живот, без да си мръднат пръста за една практична работа. Хора казващи: „представящ ли си, ако, „ех да можеше, „ако зависеше от мен, „защо пък да не и други такива. Мъже, презирани от жените си и жени, зарязали грижите по къщите и децата си.

В пресата се появиха информации, че пришълците имали технология, чрез която мислите могат да се овеществяват. Например, представяш си един предмет и ако идеята ти за него е ясна мисловна конструкция, с някаква ценност според тях, то тя бива одобрена от една комисия и бива напечатана с 3D принтер. За минути идеята се овеществява в полимерна структура. После друга комисия, по-висша, решавала дали на отделни обекти, представи или модели да се вдъхне органичен живот и за тази дейност на инопланетяните изобщо не им трябвали нашите хора. Това било дейност, запазена само за затворен кръг от техните.

Обявите за работа се оказаха напълно реални. Един клошар от входа го взеха на работа и както се разбра, дори не го изкъпали, защото, освен нашата мода и хумор, както казах преди, също и нашите миризми изобщо не ги интересували. Чистите, дори им били по-противни. Тяхното его миришело повече.

Та, клошарят от четвъртия етаж, Део Тушев бе нает. Сутрин отиваше на работа в офиса на извънземните в осем и се връщаше в къщи в девет и половина. На въпросите какво прави, мълчеше като гроб. Започна да разполага с несметни количества пари, които дори не бяха фалшиви, ами бяха същите като истинските. Апартамента на Део бе пълен с боклуци, но неочаквано за цялата кооперация, той започна всяка сутрин да изнася по един чувал вещи, а вечер се връщаше без тях. Една вечер на чашка, все пак се разприказвал и казал някои работи.

Сутрин занасял чувала с боклуците си при ония със скафандрите и им правел нещо като презентации. Део изваждал вещта от чувала, показвал гордо този невъобразим боклук и започвал вдъхновено да им разказва, какво би направил с това нещо, ако имал време и средства и тези му думи не били спонтанни идеи на прима виста, а било нещо, което Део бил обмислял хиляди пъти в апартамента си, но естествено никога не се захващал да го осъществи. Всяка вещ в апартамента му имала жалко минало, но светло бъдеще. За него било детска игра, да развие тезата, как например от един намерен автомобилен ауспух може да направи ракета или от една капла от бегач и шепа неодимови магнити - вечен двигател. Рендетата от неръждавейка вършели чудеса, потопени в съд с вода и вързани за стар акумулатор. С познатата на всички ни електролиза, те произвеждали водород, горивото на бъдещето. Но защо да се ограничим, казал Део, с едно старо ренде, предназначено за скрап, като има тонове от тях и океани с вода. Какъв късмет, че не изхвърлих тази вещ, завършвал победоносно речите си, представяйки продукт след продукт с неоценима, според него, пазарна стойност.

Големият му удар дошъл, когато показал на комисията един изваден зъб с амалгамна пломба. Ето ви пример, казал им, за безумна глупост. Защо вместо пломба, не сложат миниатюрен радиоприемник, така че, човек освен с ушите си да може да слуша музика и с устата си. Така няма да пречи на другите и ще слуша тайно. Ще може да слуша по време на работа, а също и в клас. Ушите му ще са свободни за жизнено важни звуци – клаксони, сирени и други звуци. С този приемник ще може да се слуша класическа музика по време на хранене, рокендрол по време на секс, като ушите ще са свободни да чуят и всички съпътстващи стонове, а може също така, като една допълнителна идея, след храна този радиоприемник да излъчва ултразвукови честоти, които да почистват устната кухина. Работодателите му от комисията се захихикали, после прихнали да се смеят безконтролно и тръбите им блъвнали отровни пари. Залата се изпълнила с цианиди и Део припаднал. Успели да го съживят и не само това, ами като се свестил му връчили лицензионен договор за правата върху изобретението му.

Наскоро срещнах Тушев по стълбите, все още намирисващ телесно, но приповдигнат и менторски благоразположен. Видя надутата ми от зъб буза и ми каза, виж сега, като на съсед ще ти уредя от тия, новите пломби, без да ми плащаш лицензионни права. Не му отказах. Тия пломби бяха доста скъпи и бяха станали мода, та му рекох, ами добре, благодаря ти много и замалко да го прегърна, но страшно вонеше.

Последната капка

Нещо ставаше. Борис не можеше да заспи от трусовете на този вибриращ свят, на този паркинсонов мъдрец, на когото вече не вярваше. Заслуша се в прегракналите говорители на общинската служба за информиране на гражданите. Прекалено често, като в някакъв антипразник, войско ръсеха съобщения. Призоваваха гражданите да посетят районните бюра за софтуерна профилактика. Крещят съобщенията си, помисли си, през тия тенекиени говорители, първо тях трябваше да оправят, а не да поправят хората. Явно пак нещо не е наред в държавата след като спешно всички бяха привиквани за преинсталиране на софтуера за национално самосъзнание. Самозабравиха се, мислеше Борис, какви са тия ъпгрейди, тия пачове всеки три месеца. Та нали точно това, дето му викат национално самосъзнание се гради с векове. Какво разбират тия недорасли писачи на скрипт, софт-пикльовци на по двадесет, те пък точно какво разбират от национално съзнание с нищожния си жизнен опит. Едно време на по четири години им преинсталираха софтуера, в краен случай, само ако паднеше правителството по-често, но хората си знаеха, че нещата са под контрол. Сега бе хаос. Отиваш до банкомата да направиш някаква транзакция и хоп – появява се оня неприятен надпис – моля инсталирайте си новата версия, за да продължите напред – и щеш не щеш влизаш в съседната кабинка, да се преинсталираш. При рестарта обаче се губи съзнание за някакви си секунди и бе по-добре да си легнал, по-добре да си далеч от хорските очи, защото бе срамно да те гледат така, безмозъчен, като труп – едно нищо между двете версии. Това си беше новия срам, най-срамното нещо – голотата вече не бе интересна, всички и се бяха наситили, но това да не може да се разчита на теб, да нямаш нито един работещ драйвър, да не може да се комуникира с теб, нито безжично, нито вербално, нито тактилно – ей това бе срам и беше табу да се показваш така. Никой нямаше право да те наблюдава, докато се преинсталираш. Дори като спиш никой няма право да те наблюдава и няма право да вдига шум до Бога, помисли си Борис и се приготви да спи. Нямаше спешна работа. Нямаше кредитна карта, нямаше ангажименти към хора, камо ли пък към машини - не му трябваше тая преинсталация; можеше да дочака направо следващата или по, по-следващата версия, нали всички бяха за хора. Така де, ще почакат. Имаше едно пликче с документи – от старите - лична карта с холограма, шофьорска книжка и свидетелство за раждане без холограма от ония хартиените, простите. А, да, беше жив, несъмнено.

Лежеше между ламарините. Беше се просмукал от тая миризма на ламарини,

има такава миризма и той я познаваше добре. Ръждата и боята във влагата раждаха миризми. Комбинациите бяха хиляди. Докъдето му стигаше погледа в тая претъпкана автоморга гниеха купища коли, всяка нова някога, радваща някой, а сега, студено бездушни, натрупани хаотично и грозно. Някои хора живеят край морето, мислеше си, някои край езера и тогава погледът им се плъзга по хоризонти от живот и вълни, бризът гали тези домове, а той е тук сред тези железа, сред това мъртвило от железа. Най-мъртвото мъртвило, защото, ей богу, какво по-мъртво от метала. Та металът е по-мъртъв от рудата, по-мъртъв от кристалите. Металът, защото са го направили хората, е една нещастна сплав, която сега ръждясваше пред очите му без грам достойнство. И това тук, тая планина от скрап бе неговия дом. Тук се криеше между железата, спеше на седалките на някога богаташки коли, пропит от кокосови ароматизатори, останали в жабките на колите, оглеждаше се в огледала изцапани в червило; тук там намираше списания, членски карти от отдавна несъществуващи клубове, радиоапарати, които работеха и дори техното звучеше ретро от прегракналите им колони. Моргата за коли, мислеше си, е идеална морга и за хора като него, които се водят живи, обаче не са. Господи, въздъхна, защо така стана, че съм един жално мигащ мизерник, компания на себе си, а тия, които познавах преди тичат като луди, безспирно правят нещо и цвърчат като плюнки върху нагорещен котлон. Тия хора въртят обороти в цилидричния си живот, а аз, аз се превърнах в депозит, скрит временно в тая морга. Как ще разбера границата между живота и смъртта, като вече съм умрял?

Такива работи си мислеше, днес не му беше ден. Хубаво, че не беше студено. Реши да поспи, ей така, ако може пет-шест дни, точно тези дни не му трябваха. Преди да заспи придърпа приспивателните, не можеше, дори и той, да спи седмица без прекъсване, трябваха му хапчетата. Отпусна се, усети онова размътено състояние, в което не бе по-долу от другите, в съня всички са равни, не е по-лош от тях, това му даде смелост и си пожела: Господи нека да стане чудо, нека и аз да съм добре. Не искаше повече да обяснява, господ знаеше всичко, отпусна се, събу си обувките, сложи ги извън колата, придърпа покривалото от задната седалка на луксозния Линкълн и се приготви да спи. Гледаше шишето с таблетките и това му пречеше да заспи нормално. Изпи две, за да се свършва по-бързо тоя преход. Изпита блаженството на човек, който няма какво да губи и заспа.

Нима, нима тая сутрин е по-различна от друга. Нямам причини да ставам, помисли си, знам кой съм и затова не ми се става, виж как ми е добре така, о-о-о къде бях, сънят беше хубав. Стана, изпика се върху едно зелено Пежо, загледа се в сплесканата му гърбица, отгоре бяха сложили едно БМВ и беше малко смешно как Пежото е понесло на гръб тоя тежък товар. Да, не беше кой знае каква смешка; щеше да е по-интересно, ако не беше тук всеки ден, тук всеки ден е еднакъв, бездушно пресован в гънките на ламарините. Прибра се в леговището си – в корубата на Линълна, изпи още две приспивателни с огромни, последни за днес глътки вода, покри се през глава и заспа. Сънят щеше да си пробие път дори и през ламарините, помисли преди да заспи.

Не беше сигурен колко дни бяха минали. Устата му пареше, устните му бяха напукани и понечи да пие, но шишето бе празно. Бе сънувал води. Искаше да се върне пак там. Искаше да плува. Нима в съня си бе гол, та плуването бе толкова лесно. Тук, да, беше му малко трудно да влезе в това тук, в тая реалност, една от възможните, по-лоша от мечтите му, по-тъжна от гренландски бряг, по-сигурна обаче, да. Скелетите на коли наоколо неподвижно бдяха над тоя свят и все пак ето горе беше небето, една голяма част от небето, само за него. Трябваше да намери вода. Изтупа дрехите си, чу звън на монети, дълго търси докато стигне през скъсания джоб до подплатата и после дълго рови докато ги достигна. Можеше да си купи вода. Изправи се, среса с ръка косата си, наведе се с мъка и завърза едната обувка. Подпря се на един извит калник от Фолксваген, завърза и другата и тръгна.

Градът бе тих. Вървеше по тротоара, по-скоро по навик. Можеше да върви и по шосето, защото не видя коли. Някакви други хора ходеха по шосето. Стори му се странно, защото в тая част на града никой не ходеше пеша. Колите изпълваха и двете платна, а сега, сега беше като на Нова година в центъра на града – ходещи пеша хора и никакви коли. Странно и нереално тихо. Мина една кола. Хората я изгледаха. Видя залепен на колата плакат: Шофирай само в краен случай! Не си спомняше да го е чел преди.

В магазина на Марта рафтовете бяха почти празни. Нямаше никакви посетители. Борис влезе вътре и се огледа. Марта си оправяше маникюра, на празния рафт до нея се търкаляха няколко пасти за зъби, четки и бурканчета козметика. По-навътре в магазина рафтовете също зееха празни, а на пода се виждаха празни опаковки.

- Борис, това ти ли си? Блед си като призрак – Марта се сепна, като го видя.

- Така ли, не съм се оглеждал отдавна.

- Какво ще искаш, почти нищо не остана, както виждаш.

- Едно шише минерална вода.

- Няма – Марта го погледна, все едно липсата на вода е най-естественото нещо.

- Дай ми една чаша от чешмата, моля те. Не съм пил вода от няколко дни.

Марта отиде да му налее вода. Празния магазин му изглеждаше зловещо. Рафтовете като че ли чакаха хората да се разкарат веднъж завинаги. Марта се върна с водата и Борис я изпи на един дъх. Водата започна да си пробива път в тялото му, откъдето сънят още не си беше отишъл напълно.

- Марта, какво е станало?

- Кога какво е станало?

- Защо магазина е празен, защо няма коли по улицата?

- Борисе, ти къде си бил, не знаеш ли?

- Марта, знаеш че не съм такъв човек, като не знам, не знам, не се преструвам – Борис я погледна обидено.

- Не знаеш, какво стана така ли, не знаеш, че петролът свърши и че всичко се обърка?

- Как е свършил петрола ? – Борис я погледна невярващо - Не може да свърши така изведнъж.

- Не, не, че е свършил напълно. Още има, но не е много и вече не се продава. Не чу ли речта на президента? Запасите били на свършване, бла-бла, онези без предупреждение спрели да продават, бла-бла, без паника, ще търсят средства да се излезе от