Everand Logo

Welcome to Everand!

  • Discover millions of ebooks, audiobooks, and so much more with a free trial

    Only $11.99/month after trial. Cancel anytime.

    A Farewell to Arms
    A Farewell to Arms
    A Farewell to Arms
    Ebook471 pages4 hours

    A Farewell to Arms

    By Ernest Hemingway

    3.5/5

    ()

    Read preview

    About this ebook

    [This edition is in Bulgarian.] The best American novel to emerge from World War I, A Farewell to Arms is the unforgettable story of an American ambulance driver on the Italian front and his passion for a beautiful English nurse. Hemingway’s frank portrayal of the love between Lieutenant Henry and Catherine Barkley, caught in the inexorable sweep of war, glows with an intensity unrivaled in modern literature, while his description of the German attack on Caporetto—of lines of fired men marching in the rain, hungry, weary, and demoralized—is one of the greatest moments in literary history. A story of love and pain, of loyalty and desertion, A Farewell to Arms, written when he was thirty years old, represents a new romanticism for Hemingway.
    LanguageБългарски
    PublisherScribner
    Release dateDec 20, 2011
    ISBN9781451679038
    A Farewell to Arms
    Author

    Ernest Hemingway

    Ernest Hemingway did more to change the style of English prose than any other writer of his time. Publication of The Sun Also Rises and A Farewell to Arms immediately established Hemingway as one of the greatest literary lights of the twentieth century. His classic novel The Old Man and the Sea won the Pulitzer Prize in 1953. Hemingway was awarded the Nobel Prize for Literature in 1954. His life and accomplishments are explored in-depth in the PBS documentary film from Ken Burns and Lynn Novick, Hemingway. Known for his larger-than-life personality and his passions for bullfighting, fishing, and big-game hunting, he died in Ketchum, Idaho on July 2, 1961. 

    Related to A Farewell to Arms

    Related ebooks

    Related categories

    Reviews for A Farewell to Arms

    3.5/5

    4,233 ratings99 reviews

    What did you think?

    Tap to rate

    Review must be at least 10 words

    • 5/5
      An interesting text illustrating how Hemingway transformed his inner emotions and memories into art. His prose has the feel of hand-rubbed oil-finished oak wood grain, and the more the reader knows about Hemingway's biography, the more interesting this book becomes as a crafted surface displaying the objective correlatives of his inner life. From his difficult childhood, to his experiences in WWI at the age of 19, and his immersion into a literal landscape of corpses and ideological pointlessness, there touched by a flame of romantic hope only to have it blown out, all of these elements combine in A Farewell to Arms. Beauty, the possibility of meaning, bombs blowing limbs off, any second your life could be over, a glimpse of hope and then “War, death, or sickness, did lay siege to it, Making it momentary as a sound.”
    • 5/5
      Set in Italy during WWI, the narrator of A Farewell to Arms is an American lieutenant serving with the Italian army as part of the ambulance corp (echoing Hemingway's own experience). On good terms with the Italian officers he is stationed with, his love affair with a local English nurse deepens when he is badly wounded by a shell, but once his convalescence is complete and he returns to the front he discovers that the summer has been a difficult one for his compatriots, and his war turns a very different corner.Given Hemingway's first-hand experience of what he was writing about, this book felt very powerful on many levels. Less about the experiences of being in the middle of the fighting on the front-line battlefield (although at one point it touches on it in a hugely impacting way), it is more about the myriad of war experiences of the men involved in the Italian front in the border mountains with Austria-Hungary, especially while they were waiting for the bigger offensives to take place. As the protagonist is wounded, we experience the juxtaposition of life in untouched Milan, where normality continues to a large extent, and the difficulty of then returning to a much changed war. The depictions of being part of a losing army that is being pushed back were deeply moving and engrossing, and Hemingway puts us front and centre in the middle of the confusions, heightened emotions and dangers that arose during the chaos of a major retreat.At its core, this book is the story of a love affair being conducted in the thick of the war. The protagonist's lover is very much a woman of that time, so if outdated depictions of a woman's raison d'être being to keep her man happy then perhaps this is not the book for you. However, if you take it for what it is - a fictional account of a war relationship from a very different era - it's a terrific read. His sentence style is a little bizarre at times (on occasions he jumps around topics between commas requiring some rereading to get the flow of the sentence properly), but the occasional choppiness in style somehow fits the tensions of the time where one couldn't afford to think too deeply and long-term about anything.Overall, I'm surprised and delighted by my first Hemingway. It was a fabulous page-turner, and I'll definitely be back for more.4.5 stars - one of the most authentic wider war experience books I've read to date.
    • 3/5
      My least favorite of Papa's major novels. It merits mention fo rbeing a conversation starter. I was reading this in a pub and was approached by a guy. He proved to be a nutter. I didn't know that then. He approached, pointed to my book and began rambling about how Hemingway and Hunter Thompson understood the essence of things (this was years before Thompson's suicide) and that their lives of excess were a just a relief for their clairty. That is my paraphrase. I wound up talking to the guy for hours and drinking a deal of beeer. I have seen him twice since then. He doesn't appear to remember me.
    • 4/5
      It's been a long time since I read Hemingway. This is my first time for "A Farewell to Arms." It's a slow starter, but I learned to pace myself. The action is restrained but steady, and I realized gradually that a key element is the relentlessly realistic dialogue. The American protagonist, Frederick Henry, is involved in every scene. The life of the book is his life. His recurring, desultory involvement in his own life and his role in the Italian Army in World War I is the backdrop of his elaborately played out relationship with the nurse, Catherine Barkley. "A Farewell to Arms" doesn't really seem to be a war novel. On the other hand, except for brief interludes, the characters really don't seem to be at peace. For Henry, it's an ironic farewell.
    • 3/5
      Hemingways gaafste roman. Opvallend contrast tussen harde oorlogscenes en sweet talk tussen de geliefden. Hun relatie is onromantisch, maar toch zoet;
    • 5/5
      Audiobook re-read Dec 2011. Character dialogue emotion. No intricate plotting required. Impossible to describe what a beautiful work of art this is.
    • 5/5
      Wonderful stuff, and let's point out that for all Hemingway's reputation is Mr. Tough Guy, his character is a total little bitch all through this. "Ooh, I'm so tough about escaping from dudes who want to shoot me but now I will moon over my girlfriend for like ten pages." He's in looooooove. Big, mushy, gross love.

      I heard this was one of the greatest war novels ever, but it's barely even about war. However: it's an awfully nice love story.
    • 3/5
      I actually feel a little embarrassed that I have only given this book, a supposed great anti-war masterpiece by a great and illustrious author only 3 stars. Luckily or unluckily, depending with your viewpoint, I did not read this at school so hopefully am a little more mature and knowledgeable about the events within but that said it was interesting to read a little about the much less publicized Italian front during WWI. The retreat across the Po peninsula was particularily enlightening especially how the officers were singled out and executed by their own side.A few months back I read Sebastian Foulks 'Birdsong' and thoroughly enjoyed it so thought I would, if you like read the original, but this one really just failed to grip me. Firstly Henry was an American fighting with the Italians and as such not as attached to the men around him as he might have been if he was fighting with his own countrymen. Secondly Henry served with the Ambulance brigade and as such, no disrespect intended, not actually on the front line in the trenches and thus seeing the actual events, only the results, first hand. Both of these facts no doubt coloured my opinion. Yes, Henry was injured badly and spent a long time recuperating in hospital and with all Hemmingway books it is not neccessarily what he writes but rather what he implies that counts, so you see Henry's disallusionment towards the war growing and the futility of it all but in the end he justs walks away. A little too easily as well IMHO.The book was also billed as a great and tragic love story but this I found rather monotonous a lot of the time. Mainly because I could not make myself like Catherine, in fact I found her rather barmy to put it mildly. Her constant craving to be told that she was loved frankly left me cold.On the whole I felt that it was an interesting read but that there were better anti-war books,'Birdsong' and 'All Quiet on the Western Front' to name two.
    • 2/5
      I vaguely remember reading this novel as a teenager for a course I abandoned. Half a lifetime away, I can sympathise with my young self. This time round I expected to love this: a Classic, a love story, taking place in WW1, written by a participant.I actually found it dire. I presume the 'classic' status was because of the contemporary subject matter and sparse writing. But read almost a century later, the sentence structure was so monotonous, I began to try and spot the rare sentence that didn't contain an 'and' just to liven up the reading experience.At first when a character repeated himself I thought it showed realism and a personality trait. But every character did it, every time they spoke. Crumps Hemingway's got me doing it now.In other writers, describing events reveals character and emotions, but I simply felt here that description was all because there was no inner thought or feeling. Won't be picking up another Hemingway anytime soon.
    • 3/5
      As a Hemingway fan, I'd put this one towards the bottom of the list of his novels. Read 'Do the Birds Still Sing in Hell?' instead.
    • 5/5
      I've read many of Ernest Hemingway's most revered short stories, and I've read one of his more acclaimed novels, The Sun Also Rises. I like Hemingway for the most part. He wrote good stories, but the style was very bare. I think Hemingway tried to strip down his stories as much as possible and, though he was good at it, this has always annoyed me a little. When I'm sipping coffee and nibbling on doughnuts with fellow literati, we make jokes about various authors. I often crack jokes on poor Hemingway and his pronoun-leading sentences.Well, the joke is on me.A Farewell to Arms is a tremendous novel. It employs Hemingway's signature simplicity, but it is not as simple as I remember Hemingway's other works being. He used elegant language and description more freely, but never more than you'd expect from Hemingway. This blend makes for a wonderful novel, a novel that lets the story and the characters speak for themselves. It is well-casted, well-plotted, and paced perfectly. It is thrilling and heartbreaking. This, for me, was a surprisingly good novel.Now, I wasn't a big fan of Catherine Barkley and without reading other reviews, I would guess, aside from the ending for some, this is the most griped about element of this book. Hemingway was “a man's writer” and his life story portrays him as machismo, but Hemingway could still write a descent female character, certainly better than some others. Catherine was not one of these. She's weak and annoying and ignorant; yet she's strong, entertaining, and very intelligent. Perhaps Catherine was a bit crazy, a bit damaged. Now if Hemingway wrote all his female characters this way, I would assume he was just an idiot. Since he doesn't, I have to give him the benefit of the doubt. There may be people like Catherine in the world, but with Hemingway's bare style—refusing to explain Catherine—I struggled to understand her and had difficulty getting past her juvenile dialogue. What was it that Frederic saw in her?Catherine aside, which admittedly is a large part of the book, I thought A Farewell to Arms was spectacular. It's real and it's memorable. Is Hemingway over-hyped by academia? Absolutely, at least in my experience; but that's not to say that he wasn't a really great writer and master of the pared down narrative. So I'll be more careful about the Hemingway jokes. Orwell is easier to poke fun at anyway.
    • 4/5
      The way I listened to the audiobook version of this novel narrated by John Slattery didn’t do it justice. Being on holidays, away from home and my usual commuting and exercising habits, I listened in short grabs, either just before going to sleep or when I woke up in the early hours of the morning and wanted to get back to sleep again. I had to re-listen to bits I'd missed by dozing off, which does not make for a smooth and cohesive literary experience. In addition, it’s a reasonably short book, but it’s taken me a month or so to finish, which is not good when I have such a poor memory for plot details. That said, I enjoyed the book much more than I thought I would. I've not read a huge amount of Hemingway, although I've read enough to know that he's not my favourite writer. However, I like the deceptive simplicity of Hemingway's prose - a simplicity extraordinarily difficult to achieve. I also like the way in which Hemingway used his personal experience of being a volunteer ambulance driver at the Italian front during World War I to ground the plot. And I appreciate the complete absence bull fighting in this novel, a passion of Hemingway's to which I cannot relate. Slattery’s narration is excellent. Thankfully, he’s not one of those male narrators who heads into the falsetto range when voicing a female character. Overall, this has been an unusual audiobook experience for me, but a worthwhile one nevertheless.
    • 3/5
      Situated around the first world war. Hemingway is so matter of fact about many things. There is something I don't like about this book...
    • 4/5
      Hemingway's theme is pretty clear - "The world breaks every one". Despite Frederic's good luck - finding love, escaping death, getting away from the war - in the end the world still breaks him. As a love story, the novel is very one-sided. Catherine really only exists as seen through Frederic's eyes - and she seems a bit crazy to use her word. There's a curious lack of honor in this book.
    • 3/5
      Took me many years and many books to finally get to this one. I listened to the novel. I think thatif I had not been listening, I might have reshelved the book.
      Description, setting, the war - extraordinary. Characters are done well but Catherine and Henry left me cold. No tears. Liked the Italians.
      A long time since I first read Hemingway so maybe..,
    • 4/5
      Classic war novel, extremely well written, memorable passages. Something everyone should have read.
    • 2/5
      I really can't say I enjoyed this book. I couldn't connect with the main character at all, I found his writing style very disjointed and old fashioned. And couldn't really find anything great about it. Catherine seemed a bit nutty to me, darling this and that, with totally inane comments throughout. The ending was sad, but that was about it for me!
    • 3/5
      I have to say that I wasn't overly fond of this one; while the descriptions of places and military aspects were nice, the whole romance part just didn't sit right with me, largely due to the woman being some kind of android with no desire other than to look pretty and make the man happy. Creeped me out somewhat.
    • 3/5
      I read this for the first time this year and wondered why I never read it in high school or college. Underneath it all this was a love story set in wartime but it doesn't read like one and it certainly isn't a girly book. There are very memorable scenes that are still vibrant in my mind. Although, the nurse and second half of the love story really got on my nerves more than once. I'm not sure if she resembled women of the time but its hard for me to believe that she was. What a pill and pretty fake seeming. But don't let one annoying character prevent you from reading this classic, it does have its redeeming qualities and is a piece of master story telling.
    • 5/5
      This is my second shot at Hemingway, having recently read The Sun Also Rises. Interestingly enough, I found the two reading experiences almost identical. As was the case with "Sun", I was initially underwhelmed, but around midway through the book, felt myself drawn into the story and by the end, was reluctant to put the book down. Hemingway certainly has his own signature style. Clipped, terse, single sentence dialogue that at times borders on the absurd. Perhaps it is the act of becoming comfortable and familiar with the style that results in his works starting slow and building to a strong finish, because at its root, this is simply a magnificent story, built upon a singular historical event. It was Hemingway's own experience as a stretcher bearer on the Austro-Italian front that provided the motivation and basis for the story. I've seen some label this an anti-war novel, but I simply don't see it. It is anti-war to the extent that it doesn't glorify the act of war, but it is not political. The front line soldiers certainly are not pro-war, but honestly, except in the case of the odd megalomaniacs and psychopaths, given the choice most would opt for peace. At its root, this is a love story set amid extremely difficult and trying circumstances. Finally, as with much of Hemingway, don't expect a happy ending.
    • 3/5
      I read this in June 1949. On June 7 I said: "Am half way through 'A Farewell to Arms.' It is just a story of a guy's amorous and boring life on the Italian front in World War One. Not very good." On June 8 I said: "Finished 'Farewell to Arms'--well-written, dull, and non-inspiring. Just tells of a couple who sleep together whenever they can, and how they go to Switzerland and she has baby and dies. Twas easy to read, though."
    • 5/5
      My encounter with Hemingway has been a long time coming; he sat on my TBR pile for more than a year. Hemingway employs a unique style, a deceptive simplicity that hides layers, and at first I misinterpreted. The spare style had me initially convinced that I was reading a scene from the narrator's childhood. Realizing my mistake, I felt the detached manner reflected his sense of not belonging, a lack of identification with the troops he serves with. When he exchanges a goodnight with the priest who’s been subjected to ribald humour, it's clear he relates more to this outsider than his fellow servicemen.There's an interesting repetition of words/ideas. From chapter four: "It evidently made no difference whether I was there to look after things or not.” Just a few lines later: “Evidently it did not matter whether I was there or not." Does Hemingway want his readers to pay special attention to this point, or is this to convey a sentiment the narrator dwells upon? It happens mostly in the early chapters, then crops up again later.The love story begins when Catherine reveals that she sees as clearly as he does the game they’re playing, and suddenly he views her as a person and doesn’t know how to deal with the emotion this engenders. He tries to treat it lightly, then is surprised when he cannot. Their romance develops in a charming way, but takes a poorer turn when she makes statements like "There isn't any me anymore. Just what you want." But how much does she mean it, really? They mutually acknowledge his lies, or at least she does; but he does not challenge her words that might be spoken only as part of their game of love.You cannot run away or hide from hardship, is the moral. Or perhaps you can for a time, but you'd best appreciate the interval. The narrator has a premonition of this when he is lying awake in the chalet. He has escaped Italy, but he cannot possibly escape all bad things, nor predict from what quarter the next will arrive. The movie "Silver Linings Playbook" spoiled the ending for me, but I was made glad I knew what was coming. War cannot last forever, thus a farewell to arms; nor can most else.
    • 3/5
      Honestly, only the last ten pages or so seemed to have any meaning to me. The first 320 were totally unnecessary. I think I prefer Hemingway as a short story writer.
    • 3/5
      When a book comes from the pen of a Nobel prize-winning author and it’s his first best-seller, my expectation is that I’ll be offered something special. But the only sensation brought on by reading Ernest Hemingway’s A Farewell to Arms was one of mystification about why this novel is rated so highly.The story is a romance set in Italy during World War 1 between an American serving with the Italian forces and a British nurse. It’s based on Hemingway’s own experiences while serving as an ambulance driver on the Austrian-Italian front. The driver and the nurse meet, have a passionate affair, flee the country and spend months billing and cooing in a snowy idyll somewhere in Switzerland. Which doesn’t sound too bad a plot. The problem for me was that the story is related with all the passion of someone reading the back of a cornflakes box.I understand that Hemingway was striving for an ultra lean writing style; one that avoided complicated syntax and eliminated what he considered unnecessary punctuation. Where many authors used the comma to connect phrases, Hemingway preferred to use ‘and’ as his connector. The result is so pared down it felt drained of all colour and vitality. Conversations between the two love birds were rendered in such a simple way that it was very hard to get inside their heads and to experience the intensity of the emotion they felt for each other. In short I found the whole thing under-whelming.
    • 5/5
      Intimate and devestating. A perfect example of of Hemingway's writing style: Say what you and no more.
    • 4/5
      In 1918 Ernest Hemingway enlisted in the Italian army as an ambulance driver. His experiences served as a back drop for A Farewell to Arms, the story of an Italian-speaking American lieutenant, Frederic Henry, a “Tenente,” in the Italian army in the First World War. Although Henry is assigned as an ambulance driver near the front, at first he experiences the war from a relatively safe distance. We learn of his casual friendships with other Italian officers and a local priest through their cryptic Hemingway-esque dialog. Henry is wounded in an Austrian barrage when he drives his ambulance to the front to ferry wounded behind the lines. During his recuperation, he meets and falls in love with Catherine Barkley, an English nurse. Though he loves her deeply, he feels a tug of male comradeship for the men in his old unit. Once he has fully recovered from his wounds, he returns to his unit. Alas, the "bromance" of war cannot gainsay its hellish aspects. Henry attempts to lead a small caravan of three ambulances to the front, only to be caught in an Austrian offensive at the Battle of Caporetto that drives the Italian army into a full blown retreat. Henry’s vehicles become mired in deep mud. Two Italian sergeants who had hitched a ride refuse to help extract the vehicles and just run away when Henry orders them to pitch in and push. Henry shoots one of them for disobeying his order, but the other escapes. Henry then must escape the pursuing Austrians to the rear on foot. Things get really nasty when he crosses a bridge over which the retreating army must flee. The Italians have set up a kind of road block where the “battle police” arrest officers who are no longer with their units using a nearly irrebuttable presumption that they are deserters who have abandoned their charges. Punishment by firing squad is swift. Henry escapes by diving into the fast flowing river below, latches on to a large piece of floating debris, and is carried by the current to temporary safety.Henry obtains some civilian clothes and seeks out and finds the English nurse. He learns that she became pregnant during their time together when he was convalescing. Fortunately, the couple is able to escape to Switzerland by way of a harrowing rowboat trip up Lake Maggiore. But unexpected circumstances mar their reunion.Discussion:The novel is written as if spoken by Frederic Henry. Hemingway often begins a chapter with a description of the physical appearance of the locale in which the narrative is about to take place. He picks out small details that are unimportant to the story, but which lend an air of realism, such as: "On a narrow street we passed a British Red Cross ambulance. The driver wore a cap and his face was thin and very tanned. I did not know him."Once the stage is set, however, nearly all the action is described through conversational dialog among the characters.Evaluation: I thought the first half of the novel was pretty slow moving. The conversations that established the relationships among the characters were pretty realistic, but often were repetitive. The action, however, became heart-pounding during the retreat from Caporetto when we see how brutally the First World War was fought. Hemingway does an excellent job setting up the reader for a heart-rending conclusion. This is a gripping, rather cynical tale. (JAB)
    • 4/5
      I really enjoyed the book. It moves through different emotions and seasons seamlessly even though there are dramatic shits in action. I found myself very involved with the characters which seemed distant.
    • 4/5
      I do not like Hemingway. Do you understand? DO NOT like him. Can't even get through his books...except this one. Which is amazing. I had to read this for a college lit course a few years ago and no one else in the class liked it except me. Everyone thought we should've been reading The Sun Also Rises. One guy in the class even said, "I think we should've read The Sun Also Rises...it would've been more appropriate..." Really??? We're in the middle of a war and you think a book about war isn't as appropriate as a book about bull-fighting??? I would recommend this book to people who dislike Hemingway, as I did (and still do). There really are some brilliant moments.
    • 2/5
      'm not sure how you get to be my age, reading as many books as I do each year (and an English major to boot!), and have managed not to read a book by Ernest Hemingway. But this is my first. I guess I meant to do it earlier, because I apparently bought this book in the 1970s. It cost $1.65 new, and it appears I paid $1.25 for it at a used book store that still exists here in Fort Collins. The best part about this book was finding a $10 bill pressed between the pages. I wish all my reading returned such handsome dividends.I suppose I knew Hemingway is famous for his spare writing style, but I had no idea I was in for nearly 350 pages of one declarative sentence after the other. I thought I was going to go crazy in the first 100 pages, then the style (or perhaps the story) began to grow on me and I settled down and enjoyed the last half of the book. I won't be rushing out for another one, but I hope I come across it before another 50 years goes by.
    • 4/5
      This book is rather depressing, which is not a bad thing (and does not mean that the ending is sad, so this is not a spoiler), the general tone of the piece is disconnected and sad. I hated most of the characters in this book, and was happy when this book was over. The details in the book about the war are very effective and helps convey how terrible the war was.

    Book preview

    A Farewell to Arms - Ernest Hemingway

    КОЛЕКЦИЯ ХЕМИНГУЕЙ

    КЛАСИКА

    Ърнест Хемингуей

    СБОГОМ

    НА ОРЪЖИЯТА

    Роман

    Ernest Hemingway

    A FAREWELL TO ARMS

    www.SimonandSchuster.com

    © Hemingway Foreign Rights Trust

    Ърнест Хемингуей

    СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА

    © Димитри Иванов, преводач, 2008

    © Дизайн на корицата „Унискорп"

    © ИК „Унискорп", 2008

    ISBN 978-954-330-175-1

    ISBN: 978-1-4516-7903-8 (eBook)

    This Scribner edition published in arrangement with UNISCORP Publishing House

    На

    Г. АД. ПФАЙФЪР

    СЪДЪРЖАНИЕ

    Част 1: КНИГА ПЪРВА

    Глава 1: ГЛАВА ПЪРВА

    Глава 2: ГЛАВА ВТОРА

    Глава 3: ГЛАВА ТРЕТА

    Глава 4: ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

    Глава 5: ГЛАВА ПЕТА

    Глава 6: ГЛАВА ШЕСТА

    Глава 7: ГЛАВА СЕДМА

    Глава 8: ГЛАВА ОСМА

    Глава 9: ГЛАВА ДЕВЕТА

    Глава 10: ГЛАВА ДЕСЕТА

    Глава 11: ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

    Глава 12: ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

    Глава 13: ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

    Част 2: КНИГА ВТОРА

    Глава 1: ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

    Глава 2: ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

    Глава 3: ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

    Глава 4: ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

    Глава 5: ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

    Глава 6: ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

    Глава 7: ГЛАВА ДВАЙСЕТА

    Глава 8: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

    Глава 9: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

    Глава 10: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

    Глава 11: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

    Част 3: КНИГА ТРЕТА

    Глава 1: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

    Глава 2: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

    Глава 3: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

    Глава 4: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

    Глава 5: ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

    Глава 6: ГЛАВА ТРИЙСЕТА

    Глава 7: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА

    Глава 8: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА

    Част 4: КНИГА ЧЕТВЪРТА

    Глава 1: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

    Глава 2: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

    Глава 3: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

    Глава 4: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

    Глава 5: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

    Част 5: КНИГА ПЕТА

    Глава 1: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА

    Глава 2: ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

    Глава 3: ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА

    Глава 4: ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА

    КНИГА ПЪРВА

    ГЛАВА ПЪРВА

    Вонази година¹ бяхме разквартирувани в едно село. Беше късно лято, къщата гледаше към реката, равнината и планините отвъд. Речното корито беше чакълесто, тук-там стърчаха едри заоблени камъни, бялнали се сухи на слънцето, а бистрата вода синееше бързотечна. Войни-ците се нижеха край къщата и продължаваха надолу по пътя, а прахта, която вдигаха, се стелеше по шумака. Напрашени бяха и дънерите, тази година листопадът подрани, и пред очите ни войниците минаваха, вдигаха прах, повееше ли ветрец, листата капеха, войниците отми-наваха, а после пътят пак опустяваше, бял под шумата.

    Полята бяха плодни, имаше и много овощни градини, а планините отвъд тъмнееха оголени. Там се водеше бой и нощем се виждаха проблясъците на оръдейната стрелба. В мрака те бяха като летни светкавици, но нощите бяха прохладни и нямахме усещането, че иде буря.

    Понякога в тъмнината чувахме как под прозорците вървят войници, а след тях минават оръдия, теглени от машини. Нощем имаше много движение – мулета със сандъчета муниции от двете страни на самара, моторизи-рана пехота на сиви камиони и други, покрити с платнища, които се движеха по-бавно. Денем минаваше тежката артилерия – дългите дула на оръдията, теглени от влекачи, бяха замаскирани със зелени клони, а влекачите бяха покрити със зелени филизи и шумак. На север, отвъд долината, се виждаше кестенова гора, а зад нея, на отсамния бряг на реката, още едно възвишение. За това възвишение се водеха боеве, но безуспешно, и наесен, когато започнаха дъждовете, листата на кестените опадаха, клоните оголяха, мокрото поле тъмнееше – есенно мъртвило. Над реката се стелеше мъгла, плани-ната се заоблачи, камионите пръскаха кал по пътя, войниците бяха изкаляни, пушките им – мокри под намет-ките, които така се издуваха от сивите кожени паласки, провесени отпред на коланите и натъпкани с пълнители, заредени с дълги, тънки куршуми, калибър 6,5 мм, че всичките войници, които вървяха по пътя, изглеждаха като бременни в шестия месец.

    Бързо отминаваха и малки сиви автомобили – обик-новено един офицер седеше до шофьора и още неколцина на задната седалка. Те пръскаха повече кал дори от камионите и случеше ли се един от офицерите отзад да е много дребен и да седи между двама генерали, толкова дребен, че да не можеш да видиш лицето му, а само върха на фуражката и тесния гръб, и ако автомобилът се носеше особено бързо, това можеше да е кралят. Той квартируваше в Удине² и наобикаляше към нас почти всеки ден, за да види как вървят работите, а работите вървяха много зле.

    В началото на зимата започна неспирен дъжд, а с дъжда дойде и холерата. Успяха да я ограничат и в края на краищата тя отнесе само седем хиляди войници.

    ГЛАВА ВТОРА

    На следващата година имаше много победи. Пре-взеха възвишенията отвъд долината и хълма с кестеновата гора, на платото южно от равнината също спечелиха победи, и през август прехвърлихме реката и се настанихме в Гориция, в къща, обрасла от едната страна с морави глицинии, със зид и градина с чешма и кичести дървета. Сега се биеха в близките планини на километър-два от нас. Градът беше приятен, къщата – хубава, а зад нас течеше реката. Градът бе превзет, но не и възвишенията отвъд него, и бях особено доволен, че на австрийците явно им се искаше да се върнат тук, когато вой-ната свърши – обстрел-ваха града не за да го разрушат, а колкото да спазват военно приличие. Хората продължа-ваха да си живеят в него, имаше болници и кафенета, артилерия в по-крайните улици и два публични дома – единия за войници, другия за офицери. Дойде краят на лятото, нощите захладяха, боят се водеше по възвишенията зад града и побитите от шрапнели тре-гери на железопътния мост, срутеният тунел при реката, където бяха ставали сражения, дърветата около площада и засводената от две редици дървета улица към него, както и това, че в града имаше момичета, а сега поня-кога можеше да се види и лицето, и дългошиестото телце, и посивялата козя брадичка на краля, когато минаваше в колата си, всичко това и стряскащата гледка на вътреш-ността на къщи, останали с една стена по-малко от арти-лерийския обстрел, нападалите тухли и мазилка по гра-дини и улици, и благоприятният ход на нещата при Карсо правеха тази есен по-различна от предишната, когато бяхме разквартирувани в онова село. И войната се бе променила.

    Дъбравата по възвишенията край града я нямаше. През лятото, когато дойдохме в града, тя беше зелена, а сега там стърчаха дънери, поломени стволове, земята беше изровена и един ден към края на есента, когато отидох на склона, видях откъм планините да се задава облак. Бързо се приближи, слънцето стана тъмножълто, после всичко посивя, небето притъмня, облакът се спусна от планината, обви ни и заваля сняг. Понесен от вятъра, падаше косо, покри голата земя и дънерите щръкна-ха сред него. Побеляха и оръдията, а скоро в снега се откроиха пътечки до отходните места зад окопите.

    По-късно се върнах отново в града и от прозореца на публичния дом – този за офицери – гледах как пада снегът. Седяхме с приятел пред две чаши и бутилка „Асти"³ и като гледахме как снегът се сипе бавно и тежко, разбрахме, че за тази година – толкова. Планините нагоре по реката над града не бяха превзети, не беше превзето и никое от възвишенията отвъд реката. Оставаха за догодина. Приятелят ми съгледа как свеще-никът на нашата част предпазливо стъпва в кишата по улицата и почука на прозореца, за да при-влече вниманието му. Свещеникът се огледа, видя ни и се усмихна. Приятелят ми му направи знак да влезе. Свещеникът поклати глава и отмина.

    На вечеря в стола поднесоха спагети, които всички ядяхме много бързо и съсредоточено – вдигахме ги на вилицата си, докато краищата им увиснат над отворената уста, и тогава ги налапвахме или пък просто ги всмук-вахме, като непрекъснато ги подемахме с вилицата, и често си наливахме вино от дамаджанката в метална люлчица – наведеш ли й гърлото с показалец, червеното, бистро, тръпчиво, прекрасно вино потичаше в чашата, която дър-жиш със същата ръка. След спагетите капитанът започна да подкача свещеника.

    Свещеникът беше млад, лесно се изчервяваше, носеше униформа като нас, но с кръст от тъмночервено кадифе над горния ляв джоб на сивата куртка. Капитанът гово-реше на завален италиански – кой знае защо мислеше си, че така по-пълноценно ще схвана думите му.

    – Свещеник днес с момичета – каза той, като гледаше свещеника и мен.

    Свещеникът се усмихна, поруменя и поклати глава. Капитанът често го взимаше на подбив.

    – Не е ли истина? – попита той. – Аз днес вижда свещеник с момичета.

    – Не – възрази свещеникът.

    Тези шеги забавляваха другите офицери.

    – Свещеник не с момичета – продължи капитанът. – Свещеник никога с момичета – обясни той, взе чашата ми и я напълни, гледаше ме в очите, но без да изпуска и свещеника от поглед. – Свещеник всяка нощ един срещу пет. – Цялата маса избухна в смях. – Разбираш, нали? Свещеник всяка нощ един срещу пет.

    Той показа с ръка за какво става дума и се изсмя ви-соко. Свещеникът приемаше всичко като шега.

    – Папата иска австрийците да спечелят войната – обади се майорът. – Той обича Франц Йосиф. Оттам идат паричките. Аз съм атеист.

    – Чел ли си „Черната свиня"? – попита ме лейте-нантът. – Ще ти я намеря. Тази книга разклати вярата ми.

    – Долна и недостойна книга – уточни свещеникът. – Не вярвам да ви харесва.

    – Твърде поучителна е – отвърна лейтенантът. – Раз-бираш какви са духовниците. Ще ти хареса – увери ме.

    Усмихнах се на свещеника, а той отвърна на усмив-ката ми иззад запалените свещи.

    – Не я четете – настоя той.

    – Ще ти я намеря – не се отказваше лейтенантът.

    – Всички мислещи хора са атеисти – отбеляза майо-рът. – Но признавам, не вярвам и във франкмасоните.

    – Аз пък ги уважавам – възрази лейтенантът. – Благородна организация.

    Някой влезе и през отворената врата видях как сне-гът вали.

    – Щом захвана снегът, няма да има повече офанзиви – казах аз.

    – Няма, разбира се – съгласи се майорът. – Трябва да си вземете отпуск. Да отидете в Рим, Неапол, Сицилия...

    – Иди да видиш Амалфи – предложи лейтенантът. – Ще ти дам картички до семейството ми там. Ще те посрещнат като роден син.

    – Да иде в Палермо.

    – Да иде в Капри.

    – Иска ми се да отидете в Капракота и да погостувате на семейството ми в Абруци – каза свещеникът.

    – Ти пък с твоето Абруци! Там има повече сняг, отколкото тука. Защо му е да гледа селяни. Да отиде в центровете на културата и цивилизацията.

    – Там, където има хубави момичета. Ще му дам адреси в Неапол. Хубави млади момичета и все с майките си... ха, ха, ха.

    Капитанът протегна ръка – пръстите разперени, па-лецът вирнат. Сянката на ръката му се очерта на стената. Пак заговори на завален италиански.

    – Тръгнеш ей така – посочи той палеца си – и се връщаш така – сниши палеца до кутрето си.

    Всички се засмяха.

    – Гледайте – посочи отново сянката на ръката си срещу светлината на свещта върху стената. Започна от изправения палец и изброи подред палеца и четирите пръста: sotto–tenente (палеца), tenente (показалеца), capitano (средния пръст), maggiore (безименния), tenente-colonello (кутрето). Тръгваш лейтенант и се връщаш подполковник.

    Всички се засмяха. Капитанът беше много популярен с игрите си с пръсти. Погледна свещеника и из-вика:

    – Всяка нощ свещеник един срещу пет.

    Отново всички прихнаха.

    – Трябва да вземете отпуск веднага – посъветва ме майорът.

    – Да можех да дойда с теб, да ти покажа това-оно-ва – въздъхна лейтенантът.

    – На връщане донеси грамофон.

    – Донеси хубави оперни плочи.

    – Донеси Карузо.

    – Не, Карузо не. Той мучи.

    – Не ти ли се ще и ти да мучиш като него?

    – Аз пък ви казвам, мучи.

    – Иска ми се да отидете в Абруци – повтаряше си свещеникът. Другите разговаряха високо. – Там има много ди-веч. Ще харесате хората, студено е, но е ясно и сухо. Можете да живеете у нас. Баща ми е прочут ловец.

    – Хайде – каза капитанът. – Да вървим в бардака, преди да са затворили.

    – Лека нощ – пожелах на свещеника.

    – Лека нощ – отвърна той.

    ГЛАВА ТРЕТА

    Върнах се от отпуск и си бяхме все още в същия град. Из околността имаше много повече оръдия и про-летта беше настъпила. Полята зеленееха, лозите бяха пуснали мънички зелени филизи, по крайпът-ните дървета бяха покарали свежи листенца, откъм морето полъхваше ветрец. Видях пак града с хълма, увенчан от стария за-мък, венеца от възвишения околовръст и отвъдните пла-нини – кафяви със зелено по склоновете. В града имаше още повече оръдия, открили бяха нови болници, по ули-ците се мяркаха англичани, понякога и англичанки, още няколко къщи бяха пострадали от артилерийския обстрел. Беше топло, запролетяваше се, вървях под дърветата край огрения от слънцето зид и видях, че още сме в същата къща и всичко си е както преди. Вратата беше отворена, на пейката отпред войник се припичаше на слънце, пред страничната врата чакаше санитарна кола, а вътре миришеше на мраморен под и болница. Всичко из-глеж-да-ше както преди, само че сега беше пролет. Надникнах през вратата на голямата стая и я видях, сгряна от слън-цето, прозорецът отворен, майорът седнал зад бюрото си. Не ме забеляза и се поколебах дали да вляза и да докладвам, или първо да отида горе да се погрижа за външността си. Реших да се кача.

    Стаята, която ни бяха дали с лейтенант Риналди, гледаше към двора. Прозорецът беше отворен, леглото ми застлано с одеяло, вещите ми висяха окачени на стената – противогазът в продълговатата тенекиена кутия и каската. В долния край на леглото беше сандъчето ми, а върху него стояха зимните ми ботуши, лъснали от смазка. Австрийският ми снайпер с осмоъгълна синкава цев и орехов schutzen приклад, извит по формата на бузата, висеше между двете легла. Сетих се, че оптическия мерник бях заключил в сандъчето. Риналди спеше на другото легло. Събуди се от стъпките ми и се изправи.

    – Чао! – извика той. – Добре ли прекара?

    – Великолепно.

    Стиснахме си ръцете, после той ме прегърна през врата и ме целуна.

    – Уф! – стреснах се.

    – Мръсен си – отбеляза той. – Трябва да се измиеш. Къде беше и какво прави? Разкажи ми всичко. Бързо!

    – Бях навсякъде: Милано, Флоренция, Рим, Неапол, вила „Сан Джовани", Месина, Таормина...

    – Говориш като железопътно разписание. Имаше ли приключения?

    – Да.

    – Къде?

    – Милано, Фиренце, Рома, Наполи...

    – Стига. Кажи, кое беше най-хубавото?

    – В Милано.

    – Защото е било първото. Къде я срещна? В „Ко-ва"⁴? Къде отидохте? Какво почувства? Разправяй всичко веднага. Заедно ли прекарахте нощта?

    – Да.

    – Това е нищо. Вече и тук имаме хубави момичета. Нови момичета, които никога досега не са били на фронта.

    – Чудесно!

    – Не ми ли вярваш? Ще отидем още днес следобед и ще видиш. И в града имаме красиви англичанки. Сега съм влюбен в мис Баркли. Ще те заведа да те представя. Сигурно ще се оженя за нея.

    – Трябва да се измия и да докладвам. Как сте с ра-ботата?

    – Откакто си заминал, имахме само измръзвания, жълтеница, гонорея, самонаранявания, пневмония и твърд и мек шанкър. Всяка седмица ни докарват по някой по-страдал от скални отломки. Тежко ранени имаме малко. Идната седмица войната пак започва. По всяка вероятност. Така поне разправят. Какво ще кажеш, да се оженя ли за мис Баркли? След войната, разбира се.

    – Безусловно – отвърнах и напълних легена с вода.

    – Довечера ще ми разкажеш всичко – продължи Риналди. – Сега трябва да поспя още, за да съм свеж и красив за мис Баркли.

    Свалих куртката и ризата си и се измих със студената вода в легена. Докато се триех с кърпата, гледах стаята, през прозореца и към Риналди, който лежеше със затво-рени очи. Той беше от Амалфи – хубавец, на моя възраст. Обичаше професията си на хирург и бяхме големи прия-тели. Докато го гледах, той отвори очи.

    – Имаш ли пари?

    – Да.

    – Заеми ми петдесет лири.

    Изтрих си ръцете и извадих портфейла си от вътрешния джоб на окачената на стената куртка. Риналди взе банк-нотата, огъна я и без да става от леглото, я пъхна в джоба на брича си.

    – Мис Баркли трябва да остане с впечатлението, че разполагам с прилични средства – усмихна се той. – Ти си моят голям, добър приятел и финансов покровител.

    – Остави ме на мира – казах аз.

    Вечерта в офицерския стол седнах до свещеника; той се огорчи, дори се пообиди, задето не съм отишъл в Абруци. Бил писал на баща си, че ще им гостувам, и се били подготвили. Самият аз съжалявах не по-малко от него и не можех да си обясня защо не отидох, след като исках да отида, помъчих се да му обясня как нещата се бяха навързали едно след друго и накрая той разбра, че на-истина съм искал да отида, и положението почти се заглади. Пих много вино, а после кафе и „Стрега"⁵ и преплитайки език, заобяснявах как все не успяваме да направим онова, което искаме, ама да, все не успяваме.

    Докато ние двамата разговаряхме, другите спореха. Да, бях искал да отида в Абруци. Не бях ходил по места, където пътищата са замръзнали и твърди като желязо, където е ясно и студено, снегът сух и сипкав, белязан от заешки стъпки, а селяните свалят шапка и ти казват „дон", и има много дивеч. Вместо това бях потънал в задимените кафенета, нощите, когато стаята се върти и трябва да приковеш очи в стената, за да спре, нощите, когато лежиш пиян и знаеш, че друго няма, а като се събудиш, се чудиш с кого си бил, и в тъмнината светът е някак недей-ствителен, тъй възбуждащ, та започваш отначало и не те е грижа – друго не знаеш и не щеш да знаеш. По-сле изведнъж преставаш да си безразличен и на сутринта пак си с усещането за нещо безвъзвратно изгубено, и всич-ко е тъй грубо и ясно, и може да се скарате за цената. Понякога е все още хубаво и нежно, и топло и на закуска, дори на обяд. Друг път от приятното не е останало нищо, с облекчение излизаш на улицата, но започваш още един такъв ден и още една такава нощ. Опитвах се да обясня как е нощем и разликата между денем и нощем и защо нощем е по-добре, освен ако денят не е много ясен и особено студен, и все не успявах да го обясня, както и сега не мога. Който го е изпитал обаче, знае. Той не го беше изпитал и все пак разбра, че наистина съм искал да отида в Абруци, макар да не бях отишъл, и си оставахме приятели, с толкова общи вкусове и с различия. Той винаги знаеше онова, което аз не знаех и което, след като го научавах, отново забравях. Но тогава не знаех това, разбрах го по-късно.

    Продължавахме да седим в столовата, вечерята бе свършила, а спорът продължаваше. Щом двамата млъкнахме, капитанът се провикна:

    – Свещеник не щастлив. Свещеник не щастлив без момичета.

    – Щастлив съм – възрази свещеникът.

    – Свещеник не щастлив. Свещеник иска австрийци да спечелят войната – настояваше капитанът.

    Другите слушаха. Свещеникът поклати глава.

    – Не – каза той.

    – Свещеник иска никога да не атакуваме, иска да не атакуваме, нали?

    – Не, щом сме на война, сигурно трябва да атаку-ваме.

    – Сигурно? Разбира се, ще атакуваме!

    Свещеникът кимна.

    – Оставете го на мира! – смъмри ги майорът. – Добро момче е.

    – Така или иначе, не може нищо да стори – съгласи се капитанът.

    Всички станахме от масата.

    ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

    На сутринта се пробудих от батареята в близката гра-дина, видях, че слънцето е огряло, и станах. Отидох до прозореца и погледнах. Чакълестата алея беше влажна, тревата – росна. Батареята даде два залпа и всеки път прозорецът се разтърсваше от въздушната вълна, а краищата на пижамата ми се полюшваха. Не виждах оръдията, но очевидно стреляха над главите ни. Неприятно беше да са тъй близо, но ако бяха по-големи, щеше да е още по-лошо. Както се взирах в градината, чух откъм пътя да припалват автомобилен двигател. Облякох се, слязох долу, пих кафе в кухнята и се запътих към гаража.

    Десет коли бяха паркирани една до друга под дългия навес: сиви, тъпоноси санитарни камионетки с висок покрив като на конски фургони. Насред двора имаше още една, която механиците поправяха. Три други бяха горе в планината при превързочните пунктове.

    – Обстрелват ли тази батарея? – обърнах се към един от монтьорите.

    – Не, signor tenente. Възвишението я прикрива.

    – Как вървят нещата тук?

    – Не много зле. Тази машина закъса, но другите вървят. – Той прекъсна работата си и се усмихна. – В отпуск ли бяхте?

    – Да.

    Монтьорът изтри ръце в гащеризона и се ухили.

    – Добре ли прекарахте?

    Другите също се засмяха.

    – Много добре. Каква е повредата?

    – Ту едно, ту друго.

    – Сега какво й има?

    – Трябват нови сегменти.

    Оставих ги да се занимават с машината – жалка и изтърбушена с разглобения си мотор и пръснати по ра-ботната маса части, – влязох под навеса и огледах оста-налите коли. Бяха сравнително чисти, някои току-що измити, други прашни. Прегледах внимателно гумите за срезове от камъните. Всичко изглеждаше в добро състояние. Явно не беше от голямо значение дали лично наглеждам работата, или ме няма. Бях си въобразил, че в значителна степен от мен зависи състоянието на колите, снабдяването с резервни части, безпроблемното извозване на болните и ранените от превързочните пунктове в планината до евакуационния център и оттам по болниците, по-сочени в документите. Присъствието ми очевидно нямаше значение.

    – Имате ли трудности с набавянето на резервни ча-сти? – обърнах се към старшия монтьор.

    – Не, signor tenente.

    – Къде е сега бензохранилището?

    – Все там.

    – Добре.

    Върнах се в къщата и изпих още една чаша кафе в офицерския стол. Кафето сивееше и сладнеше от кон-дензираното мляко. Навън беше прелестна пролетна утрин. Усещаше се началото на онази сухота в ноздрите, която предвещава, че денят ще бъде горещ. Обиколих постовете в планината и се върнах в града късно следобед. Докато ме е нямало, изглежда, нещата бяха тръгнали по-добре. Дочух, че офанзивата ще бъде подно-вена. Частта, към която бяхме прикрепени, трябваше да се изнесе за действие нагоре по реката и майорът ми нареди да подготвя санитарните пунктове. Атакуващите части трябваше да прегазят реката над ждрелото и да се разгърнат по склона. Линейките трябваше да чакат в прикритие възможно по-близо до реката. Точните им места щяха да определят пехотинците, естествено, но се предполагаше, че планът е наш – една от условностите, която ти създава илюзията, че и ти вою-ваш.

    Бях много прашен и мръсен и се качих в стаята да се измия. Риналди седеше на леглото с английската грама-тика на Хюго. Беше облечен, носеше черните си ботуши и косата му лъщеше.

    – Чудесно – живна, щом ме видя. – Ще дойдеш с мен да те запозная с мис Баркли!

    – Няма да стане.

    – Ще дойдеш. Моля те ела и й направи добро впечатление.

    – Добре. Почакай да се преоблека.

    – Измий се и ела както си.

    Измих се, сресах се и тръгнахме.

    – Почакай – сепна се Риналди. – Дали да не пийнем по глътка?

    Той отвори сандъчето си и извади една бутилка.

    – Само да не е „Стрега" – предупредих го.

    – Не, grappa е.

    – Тогава може.

    Той напълни две чаши и се чукнахме, изпънали кут-рета. Ракията беше много силна.

    – Още по една?

    – Може – съгласих се.

    Пихме още по чашка. Риналди прибра бутилката и слязохме по стълбата. В града беше горещо, но слънцето вече залязваше и вечерта изглеждаше доста приятна. Английската болница се намираше в голяма вила, построена от германци преди войната. Мис Баркли седеше в градината. С нея беше още една сес-тра. Зърнахме през дърветата белите им униформи и се запътихме към тях. Риналди отдаде чест. Аз също, но по-сдържано.

    – Здравейте – каза мис Баркли. – Не сте италиа-нец, нали?

    – О, не.

    Риналди разговаряше с другата сестра. Двамата се смееха.

    – Странно, че сте в

    Enjoying the preview?
    Page 1 of 1