Барут в страната Еуфория ( Bulgarian / Български ): Български разкази, #1

Съдържание

Първа част:  Менискусът на истината

Mimolette от Дидро

Отвличането на Фридрих

Полиглотът

Сенсей  Кабаков

Менискусът на истината

Организация на отиващия си разум

Добрият живот

Момчето от десетия етаж и някои сили по-нагоре

Пазачът на камбаните

Физзарядка

Вивиан

Бабулев

Втора част:  Долу в отразеното небе

Натюрморт с мъже

Райтър

Дора и гробарят грък

Холандският оркестър

Пакт за бременност

Наши братя

Разказ за различните тела

Пломби от другия свят

Долу, в отразеното небе

Кон за посмешище

Сохо

Разкази на бавния затворник

Трета част:  Не това, не така

Ристо

Кучето

Парашутна история

Депозитарят

Алтруистката

Скрупули

Кулинарен вагабонт

Зюсмунд чака бебе

Охлаждане на времето

Кинетична кукла

Втората вечер

Хасинто Хусто и Дяволът

Чайката идва

––––––––

Първа част:  Менискусът на истината

Mimolette от Дидро

Да се пътува като бедняк, значи да се надникне зад кулисите на една държава, да се помирише нейната пръст и бельо, да се чуят детските и песнички, да се усети нейното слънце и дъжд и може би най-ясното усещане – да се предъвква чуждата храна, понякога прашна, не винаги това, което ти се яде, примесена с потта на даващите длани, но храна благословена.

Не искам да разказвам тук за пътешествия, а за едно сирене. Едно срамежливо по своему сирене, неповторимо, влажно и миришещо на забранени мисли. Говоря ви за Mimolette от мандрата Дидро.

Мандрата произвеждаше прочутото сирене Mimolette и други по-консервативни сирена. Продаваше по малко за ценители и хора с обоняние. Създаваше поминък на Йожен Дидро, който знаеха го всички, бе ту крайно весел, ту затворен, зъл и мизантроп. Жена му Клодин, все още го харесваше такъв и се опитваше от тези крайности да сглоби един средно приемлив мъж. Но всички знаем, че не става тъй. Човекът не е сбор от отрицателности. Да си крайно весел също не е хубаво.

Така го срещнах в полето, докато гледайки един компас се бях запътил към Лион. Йожен Дидро облечен в жълтия екип на някакъв отбор, си свиркаше и пееше и се въртеше около себе си като богоизбран луд. Не беше само весел. Беше квинтесенция на веселостта. Да срещнеш един такъв приповдигнат жълтурчо насред неземно синьо поле с лавандула е нещо фотографски и всякак незабравимо. Разпита ме откъде съм, накъде съм тръгнал, защо нося тридесет килограмова раница на гърба си други такива неща. Ясно е, че не бързаш, каза, я ела и остани у нас, че тука чужди хора не минават и ако не вземеш да разкажеш сега за света, ще си остана пак в неведение какво правят другите.

Заведе ме във фермата си, един широк и малко кален двор със стометров обор за кравите, построена до него кирпичена къща, покрита щедро със слама, като непослушна избуяла коса на хулиган и една трета постройка, която после разбрах, че е семейната мандра. Разни птици щъкаха из двора и създаваха хаос. Блеенето на кравите пък спираше времето. Йожен ме запозна с жена си Клодин, която за разлика от него, бе примирено-сериозна и с порцелановата красота на японска кукла.

Останах във фермата, след като и тя ме покани. Всъщност, за къде бях тръгнал? Ще кажете за Лион. Глупости, по онова време сутрин като се събуждах в палатката си казвах, добре, на къде сега съм тръгнал и дали ще кажа Лион или Калкута, все тая; до вечерта щях да съм стигнал някъде, щях да преспя и на другата сутрин щях да се питам пак, а сега накъде. Съветвам ви всяка сутрин да си задавате този въпрос.

Живеех във фермата и помагах за тия свещени, но все пак отвратително мудни и безразлични животни - кравите. Вечер си приказвахме с Йожен за разни работи, за научните и други безумия, за това може ли жената да забременее в кома, кой Бог е най-подходящ за селския живот, от къде идват дупките сирената и разни други метафорични тълкувания на профанното. Веселяхме се до изнемога при всяка нова глупост. Присмивахме се на установеното, така както гимназисти се присмиват на учителките си.

Йожен имаше някаква ментална връзка с буренцата, където зрееха сирената и от време на време се сещаше за тях. Казваше например, ни в клин ни в ръкав, мюнстера трябва да диша – скачаше, отключваше мандата и отваряше съответната бъчонка. Изваждаше питите увити в ленени кърпи и ги оставяше да дишат. После като се надишат, ги прибираше като съкровищата на скъперник.

Когато Йожен влизаше в манийна фаза и свиреше на тремоло хармоника по цели дни животът във фермата се променяше. Клодин Дидро сядаше до него и припяваше. Не чистеше и не переше, а подрънкваше с дайре. Всеки слушател би се прозял на тия песни, сиренето и то. Бактериите явно имат уши, каза веднъж селския лекар, защото само когато Йожен пее щастлив като дете (и луд, разбира се) тогава, в тия дни сиренето Mimolette става тъй добре. Всички вече знаехме това. Да предположим, каза този лекар, че мъжката лудост при индивидите като Дидро е като женският цикъл, който пресича застройките и обърква ястията. Не издавам тайните на моя пациент, а на един процес. Същите чудеса стават в гъбично-мухълното тяло на сиренето Mimolette. То се получава само, когато Дидро е весел до безумие.

Обратното също бе вярно. Когато Йожен бе тъжен, Клодин ме молеше да го водя извън фермата, за да не се разваля зреенето на сиренето. Тогава ходехме за риба. Йожен бе толкоз тъжен, че пускаше обратно всички риби. Изваждаше шарана от водата, целуваше го по устата, горкият той, оплакваше го – цял живот в една река, но с всички ни е тъй, нали. Съгласявах се, защото какво да ви кажа, като се замисли човек, винаги клони към песимизма.

На рождения ми ден, Йожен Дидро, сериозен като пастор ми подари цяла пита Mimolette. Хапни си каза, триста грама привечер и цяла нощ ще се въртиш в леглото. Ще си припомниш чудната синхронност на събития, в които имаш роля без да знаеш. Ще се почувстваш зле и малък, смачкан и пребит, или ще си гигант във всяко отношение, щастлив и хулиган с късмет. Резултатът никога не е ясен – един ден ще си така, а друг различно. Аз защо си мислиш, че съм тъй.

Отвличането на Фридрих

Един приятел, който е почти богат, в смисъл, че си купи бентли със заеми, ми се обади за съвет. Моите съвети са абсолютно безплатни и напълно безполезни и затова ги раздавам с готовност. Така упражнявам говорния си апарат, жестомимиката на сериозен и прозорлив човек, какъвто не съм и придобивам слава, която за мен не струва пукната пара.

Та, синът на този богаташ, кръстен Фридрих, по настояване на баща си, бил пълна контра на родителите си и всичко правел наопаки. Като всеки син след осемнадесет. Напуснал дома, спял където намери и с която намери. Престанал да изкарва пари, скачал в кофите, бил станал клошар и се гордеел с това. Казвал, че не само е най-бедният скитник, но и искал да си остане такъв, за разлика от някои бедняци, които мечтаели в някой удобен момент да се замогнат. Твърдял, между другото, че ако дойдат извънземните ще отвлекат точно него – най-бедния, а не някой милионер. Теб например, казал презрително на баща си, никога няма да те отвлекат. Ти си роб на парите. Те не взимат роби, които вече са роби на други. Притрябвало ми е, рекъл баща му, знаеш ли на колко мои работници трябва да изкарвам заплатата.

Синът му наистина го ядосвал. Той не искал да е пример за сина си, но не искал и синът му да е пример за посмешище. Сред приятелите на сина му никой не си давал труда да го нарича Фридрих и той най-естествено станал Фердо. Когато от глад и недоспиване очите му изпъкнали, станал Фродо. Все повече гладувал и все повече бълнувал за извънземните. В разговорите засипвал всички с факти от един секретен доклад, който бил намерил в кофите пред министерството на отбраната. Направил си костюм от алуминиево фолио, за да не се излага, когато онези го поканят на среща. Фридрих намерил и подкрепа. Запознал се с едно момиче, една Зинаида, която ходела като патрава и погледът й святкал.

Тя също обикаляла кофите. По негов модел и внушение Зинаида си направила подобен костюм от плисирано алуминиево фолио и капачки от буркани и така двамата ходели по улиците. Били като консервни кутии без етикет. Когато минавали край трафопост, Зинаида получавала оргазъм от индуцираните токове.

Факт е, каза ми бащата, че те изпитват неща, които ние никога няма да изпитаме, но това тяхното заприличва на ритуална смърт. Прав беше да иска съвет.

Преди време, разказах му, се бях подиграл в едно писание на един датчанин Йенс, който си бе направил застраховка срещу отвличане от извънземни. По онова време си мислех, че човек си прави застраховка, за да си получи парите, ако събитието се случи. Глупости, това никога не става, защото в договора има дребен шрифт. Истината е, че човек си прави застраховка, за да не се побърка от мислене. Ако ти пречат извънземните, то, се застраховай от тях, ако те е страх от коли, си направи застраховка живот и т.н. Вероятно всеки страх може да бъде застрахован. Застрахованият страх ще стане един скучен страх, ще заприлича на мрънкащ дядка или досадна лелка, която поздравяваш, но избягваш.

Такива неща му разправях на моя приятел. Както казах, моите съвети са безплатни. Те са и несериозни. Моят приятел обаче ги приел за чиста монета. Видял се с Фердо в една градска градинка. Седнал на една пейка с миришещият на боклукчийска кофа син и му връчил застрахователната полица. Там пишело, че ако Фердо бъде отвлечен от инопланетяните (застрахователите сметнали термина извънземни за смислово претоварен), застрахователната премия ще бъде един милион лева. Кръгла сума, която моят приятел уговорил сравнително лесно, защото застрахователите се почувствали в свои води. Фердо бил поласкан. Той искал като го отвлекат, семейството му не само да се гордее с него, но и да бъде възнаградено, че е отгледало такъв син. Фердо благодарил на баща си и се оттеглил при своите и при Зинаида. Зинаида зяпнала от учудване при вида на сумата. Поискала тя да бъде получател на тия пари, ако Фердо изчезне. В качеството си на конкубина, заявила убедено. Имам право на тия пари, повтаряла тя от сутрин до вечер, а Фердо я съжалявал, защото не разбирала, че тук не става дума за пари, а за едното честолюбие. Зинаида така го притиснала по този въпрос, че този път Фридрих помолил баща си за среща и го помолил да смени клаузата в полза на Зинаида. Баща му свършил това с удоволствие. Отдавна синът му не го бил молил за нещо.

Може да се приеме, каза моят приятел, че от тук започна рехабилитацията на сина ми. Зинаида без да иска, започнала да си прави планове какво ще направи с тия пари, ако дългоочакваното се случи. Набелязвала си обувки и чанти, които ще си купи, после сметнала, че ще има и за кола и жилище. Събитието обаче не се случвало и тя осъмвала всяка сутрин до Фердо, който бил още на тая Земя. Зинаида обаче искала обувки веднага и накарала Фердо да започне първата си работа. Той се изкъпал и раздавал флаери една седмица, а тя си купила с парите обувки втора ръка. Това й харесало и започнала от време на време да урежда момчето си на разни временни заетости. Фердо се хващал на работа, за да й угоди и защото тя единствена го разбирала. Така обаче се получила една история, която се подигравала с досегашната история. Със Зинаида започнали да си говорят за пари, а наистина ги нямали. Заживели в една протуберансна симбиоза с известни караници, с центробежни глаголи, а често и с подмолни обиди. Фридрих почувствал, че от богоизбран и блажен нисш, се превръща в най-обикновен плебей. Езикът му станал плебейски, жената до него му заприличвала все повече на проста плебейка и долен простолюд. Гладът вече го мъчел истински, точно така както гладът измъчва простите хора. Прозрял, че никой няма да бие път от друга планета, за да отвлече точно пък него.

Ядосал се, напил се зверски, казал на скъпата си Зинаида: „Аз те обожавах, а ти си била септична яма!" и се