Парични знаци

Железопътната гара пустееше. Следобедната жега беше отстъпила място на вечерния хлад и покрай релсите се прокрадваше лек пронизващ бриз с аромат на морска пяна. Последният влак пристигаше малко преди полунощ и две минути по-късно заминаваше.

На ощърбена пейка в тъмния край на перона лежеше човек. Може би беше задрямал, а може би просто си почиваше. Само раменете му едва забележимо потреперваха. По петата на едната му обувка преминаваше дълбок прорез. Дългата му коса се беше разпиляла върху омачканото дънково яке, а лицето му беше извърнато към облегалката.

Покрай пейката премина скитащо куче, подуши оставената на земята раница и си продължи. Непознатият се размърда и се надигна. Погледна увисналия на фасадата на гарата часовник и отново пъхна длан под главата си.

ПЕТЪК

Петък, 8 юли, 08:45

Слънцето напичаше и обсипваше прозорците на високите сгради с ярки отблясъци. Въздухът тежеше от прахоляк, мирис на напечен асфалт и изгорели газове. Ветрецът разнасяше утринната глъчка на изнервени клаксони, полицейски сирени и раздрънкани трамваи. Улиците отново се бяха изпълнили с тромави автомобили, нахални таксита и припряни пешеходци. Увлечени в неотложното си ежедневие, елегантно облечени мъже и жени бързаха, разминаваха се намръщени и дори не поглеждаха към светофарите. Търговците закачаха стоката си по изнесените на тротоарите стелажи, млада жена буташе бебешка количка и разговаряше по мобилния си телефон. Високо и кльощаво момче носеше голям и неудобен кашон, а след него накуцваше възрастен мъж с бастун. Още един съвсем обикновен работен ден в суматохата на столичния град.

– Видя ли новото? – Продавачът на плодове остави тежката щайга и избърса длани в зацапаната си престилка.

– Ново ли има? – Даниел сложи още една ябълка в хартиения плик и го претегли на ръка. Достатъчно, щяха да стигнат.

– Ела да ти покажа.

Магазинът беше много малък. Като че всичката стока стоеше на тротара и по витрината. Тук вътре имаше само два стелажа с подправки и ядки и стар касов апарат. До него, върху излъскания от годините тезгях, лежеше сгънат вестник. Продавачът разлисти меките страници и го удари обратно върху плота.

– Този път е двайсетачка. Сигурно се е замогнал.

Даниел се вгледа в уголемената снимка на банкнотата и изчете на един дъх ситните редове, изписани с красив наклонен почерк.

– Къде са я намерили?

– Пак в същия град. В някакъв бар на пристанището. Ето, чети.

Даниел излезе назад, за да направи място на продавача. В последните дни отделяха по половин страница. Вътрешна страница, вярно. Но дори на бюджетните обсъждания бяха обърнали по-малко внимание. Банкнотата наистина носеше неговия почерк. Даниел можеше да го разпознае сред стотици други. Със сигурност е била там не по-късно от сряда. Всяка вечер събирали оборота, преброявали парите, сортирали банкнотите и ги поставяли в сейфа. Никога не държали големи суми в касата през нощта.

Авторът на статията продължаваше с обширни предположения дали самият Поет е бил в бара или някой друг е дал банкнотата, без да обърне внимание. Долу вдясно имаше малко каре с карта, през която минаваше дебела криволичеща линия. Всички открити досега банкноти бележеха нащърбения маршрут, по който се придвижваше тайнственият творец. Интересно, беше отделил доста време на крайбрежието. Но кой би могъл да бъде той и защо го прави – все още никой не знаеше. Само догадки.

Стихотворенията, които изписваше, бяха наистина вълнуващи. Даже Даниел, който не си падаше по поезията, започваше да се увлича. Историята ставаше все по-популярна. Хората вече обсъждаха всяка нова банкнота в обедната почивка, говореха по телефона, в кафенетата и даже по спирките на метрото. Започваха да се появяват дори и имитатори. Но колкото и да се стараеха да наподобят почерка, не можеха да достигнат изящния стил на загадъчния Поет.

Властите не проявяваха интерес, официално никой не го издирваше, но чудакът се превръщаше в събитие. Известни поети споделяха ответни послания. Популярно издателство задочно му отправи съблазнителна оферта, за да отпечата стиховете в книга. Отделни банкноти, претендиращи за автентичност, вече се продаваха в интернет оказионите. Поне двайсет дами отчаяно му бяха предлагали ръката си. Нямаше никакви доказателства, че е мъж, но някой журналист му лепна прякора Поета, останалите го повториха и така си остана.

Всичко започна преди около месец и половина. Всъщност, точно след голямата буря в края на май. Даниел добре помнеше първата статия във влажния вестник, постлан под счупения му кухненски прозорец. Беше покрил пода, за да не цапа, докато монтира новото стъкло. Тогава звучеше съвсем делнично – прочете материала надве-натри, колкото да изпуши една цигара. Още едно куку, помисли си тогава. Неудачник.

Сега, в средата на лятото, очакваше всяка нова банкнота с детинско нетърпение. И не само той.

– Това е много добро – Даниел подаде плика с ябълките на продавача и извади изтъркан портфейл.

– Надминал е себе си – продавачът погледна за миг стрелката на кантара. – Три и петдесет.

– Дали изобщо ще узнаем кой е? – Даниел отброи няколко монети и ги изсипа в протегнатата длан.

– А има ли значение?

Да, наистина, помисли си Даниел. Има ли значение кой е той?

Махна на продавача и се запъти към хлебарницата. Ежедневието на пенсиониран полицай си имаше своите ритуали.

Соня седеше на неудобния стол в тясната си кухня и прехвърляше страниците, за да открие кръстословицата. Хвърляше по едно око на по-едрите заглавия, но нямаше желание да чете досадните статии. Депутат уличен в корупция, три жертви на тежка катастрофа, суша мори реколтата... Как пък не измислиха нещо оригинално за толкова години? Дръпна си отново от цигарата и обърна страницата, като внимаваше да не разлее чашата с кафе. И тогава видя банкнотата. Цветна и уголемена. Пръстите й потрепериха, когато ги прокара по вестникарската хартия. Строгите сгъвки по снимката показваха, че банкнотата е почти нова. Сигурно беше минала едва през няколко ръце. И една от тях я беше превърнала в произведение на изкуството. Прочете стиховете буква по буква. После още веднъж. И още веднъж. Чак когато пепелта от цигарата й падна върху гъсто изписаната хартия, отдели поглед от вестника и се вторачи в огрения от слънце прозорец.

Соня приближаваше тридесет и първия си рожден ден, но изглеждаше поне пет години по-млада. Може би защото живееше сама. Така и не се реши да заживее с някой мъж. Не, че досега не бе имала подходящи кандидати, но все й се струваха незначителни. Увлечени от бизнеса си, от хобитата си, а най-често – от самите себе си. Можеха да й предложат сигурен, забавен и спокоен живот. Но никой не бе успял да я остави без дъх. А тя не беше спирала да мечтае именно за това. Този Поет като че ли четеше от разтвореното й сърце. Струваше й се, че винаги го е познавала. Странно, защото всъщност изобщо не знаеше нищо за него. Но и това, което пишеше в стиховете си, беше достатъчно.

Колко е хубаво някой да може да пътува непрекъснато и да създава нещо красиво по пътя си. Самата тя най-сетне си беше взела отпуск и имаше намерение да се отърси от ежедневието, за да открие ново вдъхновение за работата си. Или просто да си почине.

Отвори лаптопа и си запали нова цигара. Прокара палец по занемарения си маникюр, отпи глътка изстинало кафе и разгледа снимките на хотела. Не беше на брега на морето, нито имаше басейн, но изглеждаше уютно и чисто. Повече не й и трябваше. Не можеше да разбере приятелките си, които държаха на подробностите – солариуми, фризьорски салони, козметични и спа центрове – сякаш всяка свободна минута, в която не правят нищо, ги тревожеше. Дори я укоряваха, че не се интересува от възможностите, които й предлага животът. Толкова си нерешителна!

Пресегна се, извади телефона от джоба на чантата си и набра номер.

– Ало? Здравейте! Обаждам се да потвърдя резервацията си.

– Здравейте! Кажете си името – гласът отсреща звучеше насърчително.

Соня издиктува имената си и зачака.

– Да, всичко е наред. Стая триста и четири. Имате резервация за осем нощувки – от утре до другата неделя.

– А може ли да дойда малко по-рано?

– Няма проблем, стаята ви е свободна. Можете да дойдете още днес, ако искате.

– Смятам да пътувам с нощния автобус. Сигурно ще съм при вас около девет сутринта.

– Очакваме ви.

Соня благодари и смачка цигарата в пепелника. Имаше да събира багаж. Все още не й се вярваше, че цяла седмица няма да ходи на работа. Най-после се беше решила да отиде на почивка. При това – сама. Струваше й се, че нищо друго няма значение.

Мартин вдигна глава от тежкия звук. Върху бюрото му се беше стоварила порцеланова чаша, от която излизаше пара. Уморените му очи проследиха ръката върху дръжката и се спряха в усмихнатия поглед на Ани.

– Пак цяла нощ, а? – В гласа й звучеше загриженост.

Мартин се изправи, облегна се назад и се огледа. В редакцията беше необичайно тихо като за петък сутрин.

– Благодаря. Със захар, нали?

В отговор Ани само кимна.

– Ще ми донесеш ли макета за съботния брой? – Мартин разкърши рамене и се протегна.

– Защо не си вземеш няколко дни отпуск? Ако продължаваш така, скоро ще ти нося чай в някоя болница.

– Знаеш ли откога се каня да напиша материал за здравноосигурителната система? – Мартин се засмя пресилено и й намигна.

– Сериозно, трябва да си починеш.

– В началото на юли? Ще почакам още един месец.

Но Ани не се усмихна. Вместо това му подаде няколко сгънати вестника.

– Знаеш, че конкуренцията не ме интересува – Мартин ги побутна настрани и отпи от чашата. Още с първата глътка се почувства ободрен. Рядко четеше какво пишат другите издания и се мъчеше да убеди асистентката си колко е безсмислено да се опитва. Но този път тя беше настоятелна. Посочи му заградена с червен маркер статия и почука с нокът по хартията:

– Твоят човек отново се появи.

Редакторът остави чашата и взе най-горния вестник. Тръсна го, за да изглади разместените страници и се зачете. Не каза нищо в продължение на минута, а после го захвърли и отново надигна чая си. Отвори уста да каже нещо, но телефонът иззвъня и Мартин уморено вдигна слушалката. Кимна няколко пъти и въздъхна:

– Добре. Идвам – стана и изтупа намачканите си панталони.

Ани го изгледа учудено.

– Шефът иска да ме види – Мартин прокара ръка по косата си. – Имал нещо за мен.

– А когато шефът има нещо... – започна Ани.

– Значи ще стане горещо! – Двамата завършиха в един глас и насочени показалци.

– Изчакай ме тук – Мартин затътри крака към кабинета на главния редактор в дъното. Хвана дръжката и, преди да я натисне, се обърна към асистентката си. Вдигна палец и й намигна.

Ани седна зад бюрото и се опита да внесе малко ред сред хаоса. Листове, моливи, календар, фотоапарат, диктофон, телбод, лепило, маркери... празни картонени чаши и под тях – засъхнали кръгове по гладкия плот, в компанията на петна от мазнина, кетчуп, пудра захар... Този човек не обичаше да започва деня си на чисто. Само за една нощ можеше да превърне и бижутерски магазин в кочина.

Чаят още не беше изстинал, когато Ани усети потупване по гърба. Мартин стоеше зад нея със светнали очи. Тя стана рязко и му отстъпи стола, но той само поклати глава и взе сакото си от облегалката. Докато напъхваше ръце в отеснелите ръкави, не каза нищо. После огледа екрана на компютъра, затвори набързо всички програми и го изключи. Оправи яката на ризата си и приглади измачканата вратовръзка. После се спря, размисли, махна я и я натъпка в джоба.

Ани го гледаше недоумяващо.

– Какво е този път? Повишение или уволнение?

– Запази ми билет за самолета, моля те. Първият възможен – Мартин изгълта чая и остави чашата. – И хотел – помисли малко и добави: – с климатик.

– За кой самолет? – Ани беше свикнала на странните промени в настроението му, но досега не я беше молил да запазва самолетни билети и хотелски стаи.

– Излизам в отпуск. Отивам на море.

– Отпуск? – Асистентката нерешително се усмихна. – Пуснал те е?

Мартин се усмихна и размаха сгънатия вестник:

– Изпрати ме. Отивам да се срещна с Поета.

Закопча сакото си и се огледа.

– Къде ми диктофонът?

– Ето – Ани отвори чекмеджето и му подаде малкото черно апаратче.

– И синия тефтер – Мартин напъха черен и червен молив във вътрешния си джоб. Огледа за последно бюрото, потри доволно ръце и кимна:

– Няма да се бавя. Следващият петък трябва да съм тук – завъртя се на пети и си тръгна.

Ани си пое въздух. Трябваше да се сети, че ако изобщо Мартин замине някъде, ще е по работа.

Има ли значение?

– Две кафета, едното със сметана – младежът сложи мокра двайсетачка на тезгяха.

Жана свъси вежди и огледа новодошлия. От косата му капеше вода. Под мишница държеше дъска за сърф. Сигурно идваше направо от плажа. Проклети туристи! Разпасани безделници.

– Нямате ли по-дребни?

– Съжалявам – младежът разпери ръце, сякаш да покаже, че наистина няма други пари. Момичето до него също повдигна рамене и се притисна още по-силно към гърдите му.

Жана сложи двете картонени чашки върху мократа салфетка и бръкна в касата за ресто. Три банкноти по пет и няколко монети. Обърна ги върху тезгяха и ги отброи бавно, като ги претриваше между палеца и показалеца. И на третата петачка се закова. Беше гъсто изписана. С онзи почерк. Поетът е бил тук, в нейното кафене, тази сутрин.

Откакто беше започнала тая лудост, сякаш всеки мечташе да се сдобие с такава банкнота. Дори в нейното кафене се беше случвало клиенти да проверяват парите, които им връщаше. Обръщаха ги в ръцете си по няколко пъти, за да не би случайно да са пропуснали да забележат тайнствените стихове. Жана, разбира се, не си падаше по тия работи. И изобщо не вярваше, че има някакъв Поет, който драска по парите. Предполагаше, че цялата истерия е дело на шайка разюздани хлапета или пък инсценировка на някой журналист. И без това се чудеха с какво да си пълнят вестниците цяло лято.

Но сега Жана мислеше трескаво. Кой й беше оставил петачка? В последния половин час бяха влезли двайсетина души. Повечето взеха само кафе и платиха с монети. Двама строителни работници си бяха поръчали и сандвичи, но добре помнеше, че й подадоха десетачка. Някой обаче й беше сложил ценната хартийка в ръцете, без тя да обърне внимание. Госпожата с кученцето? Онзи с белия костюм? Или майката на ревливото момиченце, което искаше сладолед?

– Ехо! – Младежът размаха длан пред очите й. – Може ли?

Едва сега Жана се опомни. Прибра банкнотата в джоба на панталоните си и добави още монети към рестото. Младежът мълчаливо взе парите, изгледа я загрижено, после хвана чашките с два пръста и се повлече навън с приятелката си.

След като се увери, че в кафенето няма никой, Жана извади мобилния си телефон и набра номер.

– Ало? Тони? Спиш ли?

В слушалката се чу сънено ръмжене. Съпругът й се беше върнал по изгрев слънце от нощна смяна.

– Можеш ли да дойдеш? Попадна ми нещо... Какво? Нещо, от което могат да се изкарат пари. Не мога да ти обяснявам по телефона... Да, това имам предвид... Сега, разбира се. Веднага.

Затвори тъкмо когато през вратата нахлу следващата двойка безхаберни туристи. Жана опипа джоба на дънките си, колкото да се увери, че ценната й придобивка не е изчезнала.

Петък, 8 юли, 09:15

Даниел събу обувките си, захвърли коженото си яке на закачалката, остави хартиените торби на кухненската маса и си сипа изстинало кафе. Напипа кутията с цигари в джоба на панталоните и се премести на дивана в дневната. Включи телевизора, прехвърли набързо каналите и остави на сутрешния блок. Няма начин да не споменат за това. Водещите по новините точеха лиги като насъскани кучета след див заек. Изказваха компетентни мнения, някои дори вече рисуваха психологически портрет на загадъчния Поет. Изкарваха го едва ли не новия месия. Не един и двама се бяха обаждали в редакциите на вестниците или в телевизионните студия, за да се кълнат, че именно те са автори на стиховете. Някои журналисти организираха пространни дебати върху миналото на Поета, други смело гадаеха какви ще са следващите му проявления. Опитът на Даниел в полицията обаче го беше научил поне на това – да търси най-прекия път. Задълбочените анализи и сложните операции рядко се увенчаваха с успех. Ако има нещо откраднато, търси крадеца, ако има труп, търси убиеца. Ако се появи откачалка, който драска по банкнотите, търси откачалка. Талантлив, вярно – но все така откачен. Запали цигара и придърпа пепелника към себе си. Вдигна крака на масичката и се загледа в тавана.

Довечера щеше да има специален гост. Нели, двайсет и пет годишната му, току-що разведена дъщеря. Не се бяха виждали едва от десетина дни, но на него му се струваха като месеци. Тя изживяваше труден период и на него му се искаше да е непрекъснато до нея. Щеше да приготви любимото й меню: крем-супа с крутони, месно руло и щрудел за десерт. Ако не друго, самотният живот си имаше своите плюсове – разполагаше предостатъчно време за готвене.

На екрана се появи самодоволната физиономия на известен политик и Даниел усили звука.

– Това е своеобразен израз на недоволството от начина на управление на правителството. Ако се вгледаме внимателно в метафорите, които използва Поетът, ще разчетем наченките на едно ново поколение свободомислещи млади хора, които с нестихваща жар се стремят да отхвърлят статуквото, за да докажат на инертната върхушка, че няма да се съгласят да бъдат водени за носа, както това се случва през последните...

Даниел изключи звука и се усмихна кисело. Всеки път, когато в медийното пространство се завъртеше нещо ново и интересно, политическите пиявици започваха да се опитват да спечелят дивиденти. Нямаше да се учуди, ако след малко в студиото седне и някой свещеник, който да прозре появата на Вестителя и да призове към смирение и увеличение на църковните дарения, преди да е дошъл денят на Страшния съд. Угаси цигарата и издиша силна струя синкав дим. Стана и отиде в кухнята да прехвърли покупките в хладилника. Телефонът започна да звъни и му отне цяла минута да го открие из джобовете на якето в коридора.

– Ало? Кой се обажда?

– Здравей, Даниел! Аз съм, Борис.

– Здрасти! Защо ме търсиш? Какво се е случило? Нещо заплетено ли е?

– Чакай, бе, човек, не ме карай да се чувствам като на разпит.

– Хайде, казвай. Знам, че няма да се обадиш само за да ме попиташ как съм.

– Имаш ли малко време за мен днес?

– Съжалявам, Борис, очаквам гости. Може би някоя друга вечер.

– Аз говоря за сега.

Даниел се замисли. Борис, бившият му колега, го търсеше отвреме навреме, когато имаше затруднение с някое следствие. Отнасяше се с уважение към всеки негов съвет. Държеше се почтително и същевременно – топло, сякаш Даниел му беше класен наставник. Това отчасти му харесваше, но донякъде го връщаше в мръсното блато на полицейските разследвания, от което беше изпълзял завинаги. Даниел се почеса по врата. И друг път се беше случвало да идва в дома му. Но никога в девет сутринта. Огледа разхвърляната кухня и притвори хладилника.

– Кога мислиш да минеш?

– Веднага. Пред вас съм.

– Качвай се – Даниел се приближи до вратата и натисна копчето на домофона. Дано да е нещо важно. После се замисли и поклати глава с усмивка. Дано е нещо дребно.

Соня беше успяла да натъпче целия си багаж в оранжевия сак, който обикновено ползваше за кратките си ваканции в планината. Слава богу, че е лято, помисли си тя. Няколко чифта чорапи, бельо, леки рокли, един пуловер, сандали, крем за слънце... Списъкът не беше дълъг и въпреки това сакът се изду и натежа. Можеше да си вземе само най-важното, а останалото да купи някъде по морето, но знаеше, че там продават предимно евтини боклуци.

Почуди се дали да си вземе лаптопа, но знаеше, че ако го вземе, все ще се изкуши да го включи. Само ще си загуби времето. По-добре да го остави. За разлика от повечето й познати, на нея лаптопът й служеше предимно за работа. А тя не възнамеряваше да работи. Прибра го в калъфа и го остави до бюрото. Колко бързо привикваха хората към новите джаджи! Така се бяха вторачили в тия компютри и телефони, че вече бяха забравили да пишат на ръка. Както и да четат книги, за поезия изобщо и да не става дума! Самият факт, че някакви ръчно изписани банкноти се превръщаха в хит по новините, говореше сам за себе си.

Направи си още една доза кафе, върна се на масата, запали цигара и прелисти вестника. Хороскопът й за следващата седмица предсказваше отлични възможности. Кой ли изобщо вярваше в тия неща? Всеки път, когато интуицията й беше подсказвала щастливи събития, се беше проваляла. Какво остава за глупостите, които бяха завършвали с пълен крах... Приятелките й често я обвиняваха, че е прекалено неуверена. Соня търпеше подмятанията им с усмивка, защото знаеше, че когато нещо стойностно изскочи на пътя й, тя няма да го отмине с безразличие.

Мартин беше успял да се добере до вкъщи завидно бързо. Учудващо, но нямаше никакво сутрешно задръстване, въпреки че беше петък. Може би много хора вече бяха тръгнали по почивки и трафикът най-сетне беше добил нормални човешки измерения. По пътя Ани му беше позвънила, за да го уведоми, че самолетът му излита в един. Най-късно в дванайсет трябва да е на летището.

Отърва се от сакото, после размисли и го натика в коша за пране. Нахвърля набързо и останалите си дрехи и се мушна под душа. Горещите струи го обляха и за миг забрави всичко друго на света. В следващия вече обмисляше план как да стигне до Поета. Този човек или беше много хитър, или беше ужасно незабележим. След като месец и половина никой не беше успял да даде дори бегло описание на загадъчния пътешественик, този човек можеше и да не съществува. Мартин предполагаше, че това е съвсем обикновен на вид младеж, може би студент. Представяше си някой стопаджия, който е решил да търси себе си и има достатъчно време да се шляе из страната. А за да не му е съвсем скучно, си драска стихчета и ги пробутва на невнимателни продавачи. Дотук беше изхарчил около пет стотака, което не беше голяма сума за четиридесет и пет дни обикаляне по пътищата. А може би не надписва всички банкноти, които има. Или пък надписва всички, но рядко се сдобива с пари. В днешно време не е трудно да работиш тук-там за малко, колкото да преживееш. Но все пак трябваше да се задържаш поне за няколко дни на едно място. А ако се съдеше по намерените пари, този човек не спираше да пътува. Мартин беше имал и други подобни случаи в кариерата си. Но авторите на анонимни писма обикновено пускаха няколко, а след това се появяваха в целия си блясък със самочувствието на пророци. Не и този път. При всички положения, имаше една сигурна отправна точка – който и да беше, Поетът държеше да остане анонимен.

Ако наистина беше така, младежът едва ли се отдаваше на запознанства и поддържаше контакти по пътя си. Много е вероятно изобщо да странеше от хората по време на пътешествията си. Мартин и за това се беше сещал. Целият маршрут досега едва надхвърляше шестстотин километра. това правеше десетина-петнайсет километра на ден. Напълно възможно да бъдат извървени пеш от млад човек. Нямаше да бъде лесно.

Спря водата и се загърна в мекия халат. Отиде в стаята и, докато се обличаше, си даде сметка, че за пръв път тръгва да преследва репортаж без горещи доказателства. Единствената все още топла следа беше оня бар на пристанището, в който беше открита последната банкнота. Преди два дни.

Ако можеше да се вярва на синоптиците, днес термометърът щеше да прехвърли трийсет градуса. Къси панталони и тениска беше разумен избор. Затвори вратата на гардероба и се наслади на отражението си в огледалото. Почеса се по слепоочието, усмихна се и си намигна.

– Мой си, мой човек.

Жана сложи чаша горещо кафе на масата и седна до съпруга си.

– Дано да имаш да ми казваш нещо важно – той я изгледа с очакване, но тя не реагира.

– Пий. Да се разсъниш малко.

Тони изсумтя и надигна чашата. Очите му бяха зачервени, грубоватите му ръце – набити с черно масло. Жана не бързаше. Знаеше, че му трябва време, за да вземе историята на сериозно. Изчака го да преглътне и последната капка и му доля още.

Отвън някой почука по заключената врата.

– Затворено! – Извика Жана, без дори да се обърне.

– Какво ти става, бе, жена? – Тони побутна чашата и се облегна назад. – В какво си се забъркала?

– Мисля, че ни се падна печеливш билет от лотарията – Жана седна до него и го погали по раменете.

– Лотария ли? – Едрият мъж се обърна рязко. – Да не си започнала да играеш хазарт?

– Не, глупчо – Жана извади банкнотата от джоба си и я сложи на масата. – Говоря ти за това.

Тони погледна недоверчиво към парите, после отново се взря в съпругата си.

– За това ли ме извика? За някакви пет кинта?

– Погледни внимателно – тя завря банкнотата в лицето му. – Какво виждаш?

Той отблъсна ръката й и се надигна да става:

– Виждам една побъркана жена. Не съм в настроение за шегички.

– Сядай! – Гласът й беше повелителен. – Сядай и ме слушай.

Тони седна с неохота.