Записки от селската кръчма: Част 1

Селото е живо и все още ражда, освен храна, и всевъзможни житейски истории. Те, заедно с доматите, магданозът и агнешкото, правят истинския вкус на живота.

За разлика от разглезените тревомани и интелектуалци по градовете, аз смятам, че запустялата провинция и хората, които произвеждат храни, ще си върнат вниманието на обществото. Макар и по болезнен начин. Защото витрините не се ядат, нито рекламните брошури стават за салата.
Нямам нищо против лукса, но скоро модата на огледалните прозорци и марковите дрехи ще бъде засенчена от лукса да ядеш истинска и качествена храна. Ако я имаш.

Добре дошли в това сборно село с истински истории – такива, каквито съм ги записвал в годините. И които продължавам да събирам с удоволствие.

ТЕ СА БРУТАЛНО ОТКРОВЕНИ

В тях има много сексуални теми, защото хората по селата нямат фалшивата свенливост на гражданята. Там водят кравата на бик или на ветеринар, заплождат прасето, магарето, козата. Пред очите им петелът всеки ден по много пъти разкряква кокошките със своята съпружеска преданост, а кочът мърля овцете, когато овулацията им го поиска.
Сексът на село е част от бита както за хората, така и за животните. Той не е интимно преживяване, каквото е в лицемерните покои на апартаментите и редакциите. А е просто събитие, с което се поддържа животът.

Разказването на подобни истории е откровеност, а не бруталност. Вулгарен е цинизмът на политиците, на педофилите, фетишистите и всякаквите извратеняци, с които са опаразитени големите градове.
Където, гледащи порно чиновници, издатели, критици и редактори, смучещи нощем силиконовите си вибратори, ахкат престорено: „Ааууу ... това с чукането на козата е много грубо!”
Мили мои, а сексът с гумена кукла, с двуглав латексов змей, с вагинален паяк (с каквито са пълни гардеробите ви), какво е? Поезия ли е? Или Ода на невинността?!

ТЕ СА ЖЕСТОКИ

В тези истории има много грубости и много стресиращи картини. За които са ми правили бележки: „О, не бива толкова директно, това е много хард. Moже и без тази кръв...”
Сякаш аз съм ги режисирал или измислил, а не суровият делник на селото.
За такива моралисти и нежни души, съществува само сервирането на пилешкото на масата. Само че кулинарните изтънчености вкъщи и в ресторантите не започват от хладилника, а от поточната линия в кланицата, където, при срещата с модерния циркулярен трион, хиляди кокошки губят уникалния си живот и глави.
За да стигне една мръвка до сатенените покривки и свещи на масата, ветеринарят трябва да бръкне с найлонова ръкавица във вагината на кравата и да се омаже до рамото, а после роденото теле да бъде брутално убито за „промишлени цели”.
Е, ако в града може с идиотско лицемерие да се абстрахираме от технологията на смъртта и на храните, то на село, за да ядеш бульон, често трябва да сложиш сам петела на дръвника. Или да гледаш как баба ти се е надупила, за да сади краставици.
Според мен, скандалното е не в това да описваш натуралните неща в селското ежедневие, а в това да си слагаш главата под меката градска възглавница и да се преструваш, че не знаеш какво правят с навирения ти гол задник. Или как и откъде кървавите ребра са дошли до витрината.

Ето с тези псевдоморални, несправедливи и лицемерни условности искам да се разделите, докато четете записките ми от селските пейки и кръчми. Правил съм това като ботаник, който описва растенията в гората – без значение дали са отровни, лечебни, сладки, бодливи или красиви.
Моята писалка е моята документална камера. Добре дошли в това сборно, и щуро като живота, село.