Социопати

– Чао, Елица! Весело изкарване на празниците!

Елица вдигна уморено глава и се усмихна. Колежката ѝ стоеше на вратата и я гледаше с грейнали очи. Нямаше търпение да си тръгне.

– Весело и на теб, Илияна! Поздрави Павел от мен.

– Няма ли да си ходиш? – Илияна закопча и последното копче на палтото си. – Минава шест.

– Само да си довърша отчетите и тръгвам.

– Мога да те изчакам – младата жена затърси из кожената си чанта и извади златист мобилен телефон. – Имам още пет минути.

– Хайде, бягай! – Елица ѝ махна с ръка. – Ще се видим във вторник.

Илияна ѝ прати въздушна целувка и излезе.

Тези безкрайни отчети! Спешно е, моля те, направи го и го изпрати. Поне някой да ги четеше след това... Като че ли изобщо ще си отворят пощата до вторник! Винаги се случваше точно преди почивните дни. Повечето ѝ колеги изчезнаха още на обяд. А тя седеше и попълваше безсмислените таблици. Не е важно какво сме свършили, важното е то да е добре осчетоводено. Девизът на целия отдел. Докога ще я третират като новачка? Вече четири години седеше на този стол. Имаше чувството, че се е срастнала с изкуствената му тапицерия. Нито веднъж не ѝ бяха възложили самостоятелна кампания. Само ходеше по петите на богоизбраните служители и събираше трохите или замиташе отпадъците.

И точно когато най-много бързаше, се случваше да допуска грешки. А в сложните, преплетени формули на месечния отчет едно сбъркано число водеше след себе си лавина от кошмарни натрупвания. Понякога ѝ отнемаше часове да открие пропуска.

Елица зарея поглед сред пустинята от еднообразни числа на екрана, въздъхна и затрака по клавиатурата.

Когато погледна часовника си отново, вече беше станало седем и двайсет. Да отиде до тоалетната или да постиска още десетина минути? Когато беше припряна, правеше грешки. Щеше да е глупаво сега, точно накрая... А и никой не я чакаше вкъщи.

Извади пакетче с кърпички от чекмеджето си и стана. Изпъна гърба си и протегна ръце напред. Китките я наболяваха. Не си спомняше откога не е спортувала. О, ходенето на фитнес е за отегчени сноби, които се чудят с какво да запълнят осигурения си живот. Аз съм млада и все още нямам нужда от фитнес уреди, за да се чувствам силна и свежа. Или имам?

Излезе в покрития с дебел мокет коридор и се отправи към тоалетната. Дори сега, когато всичките ѝ колеги си бяха отишли, инстинктивно пак ходеше на пръсти, за да не вдига шум. Какъв шум може да вдигне с нейните четирийсет и осем килограма върху меката тъкан? Опита се да стъпва тежко. Нищо. Започна да удря пети в пода. Като че ли така беше по-добре. Влезе в тоалетната и се усмихна кисело на отражението си.

Пусна водата и се застоя пред огледалото. Имаше сенки под очите. Утре ще спя до обяд. Довечера ще си изключа телефона и ще спусна щорите. Наплиска се със студена вода и не се избърса. Не е добре за кожата, беше чела скоро в списанието, което Илияна си купуваше.

Излезе и се върна по коридора ободрена. Още най-много петнайсет минути и щеше да приключи с работата за тази седмица. Всъщност – и за месеца, усмихна се Елица. Днес беше двадесет и девети.

Натисна бравата, но вратата не се отвори.

Или пък утре е двадесет и девети? Не, днес е. Последният работен ден.

Вратата продължаваше да упорства.

Какво?

Натисна по-силно. Вратата не помръдна. Натисна пак.

Ха!

Отдръпна се и погледна да не е сбъркала стаята. Не.

Хвана дръжката с две ръце и разтресе цялата врата.

Що за глупости?!

Натисна и с рамо. Нищо.

Ама че нелепо!

Какво да правя?

Как така вратата се е заключила?

Придърпа я с всичка сила и после я блъсна с рамо. Никакъв резултат.

Вътре е чантата ми с ключовете от вкъщи и от колата. Телефонът. Портмонето. Документи, пари, кредитни карти. Работещият компютър. Палтото ми на закачалката...

Да му се не види! Да повикам някой колега...

Може би някой е останал да работи до късно. Макар че едва ли в компанията имаше други като нея.

Елица тръгна по коридора и започна да чука по всички врати наред. Тишина. Мъртвешка тишина беше обхванала сградата. В петата или шестата стая ѝ се счу, че някой каза нещо, но вратата се оказа заключена. Беше сама на целия етаж. Може би и в цялата сграда? Побиха я тръпки. Все трябва да има някого. Кой работеше и по празниците? Охраната.

Охраната!

Разбира се. На входа винаги имаше човек. Денонощно. Седем дни в седмицата.

Отиде до асансьора, натисна копчето и зачака. След около минута пак го натисна. И видя, че лампичката не свети. Трябваше да светне, когато повика асансьора. Натисна няколко пъти.

Хайде, какво ти става?!

Какво, да не се е развалил?

Заслуша се. Не долавяше никакво движение. Нито обичайните вибрации.

По дяволите!

Шест етажа не са толкова много.

Тръгна по стълбището. От седмици не ѝ се беше налагало да минава оттук. Винаги използваше асансьора. Удобно и бързо, особено ако някой от шефовете нервничи, което се случваше средно три пъти дневно.

Стъпалата ѝ се сториха твърде стръмни. А и тук нямаше мокет. Само това оставаше – да падне и да се нарани. Хвана се здраво за парапета. Меките ѝ обувки се докосваха до мрамора с неприятен стържещ звук.

Лампите угаснаха и настана пълен мрак.

Елица изпищя, веднага запуши уста с длан и се залепи за стената.

Усети, че трепери.

Някой слизаше по стълбите зад нея! Туп-туп!

Не. Това бяха ударите на собственото ѝ сърце.

Спокойно!

Спокойно!

Заслиза опипом в тъмното, като стискаше парапета с две ръце. Облите метални профили се поклащаха несигурно под изпотената ѝ длан. Колко етажа беше слязла дотук? Два. Точно така. Това е четвъртият етаж. Върви по-бавно! Стъпало след стъпало.

Не виждаше почти нищо.

Пред очите ѝ нещо се раздвижи и тя подскочи.

Господи! Това съм аз!

Елица виждаше отражението си в стъклената врата на етажа, през която нахлуваше оскъдна светлина. Може би беше от уличните лампи. Може би от... Понечи да погледне, но се спря.

Охраната.

Охраната е на партера.

Тръгна отново.

Краката ѝ трепереха. Имаше чувството, че ще се огъне като лист хартия.

Стегни се!

Наложи си да изпъне гръб и тръгна по-уверено. И друг път беше оставала до късно. Какво толкова? И вкъщи се беше случвало да стои на тъмно. Може би има авария. Или пестят от тока? Почти ѝ стана смешно.

Това трябваше да е партерът. Бутна металната врата и влезе във фоайето. Тук беше още по-тъмно. Странно. Не виждаше и на една педя пред себе си. Протегна ръце, за да не се блъсне в нещо. Пристъпваше бавно по грапавия под и все очакваше кракът ѝ да хлътне в някоя дупка. След няколко крачки спря. Миризмата беше особена – на бензин, смазочно масло и влажен бетон. Това беше гаражът. Беше сбъркала етажа. Партерът беше застлан с лъскав мрамор. Това тук определено не беше гладко. Трябва да се върне на стълбището и да изкачи един етаж.

Изведнъж си припомни Таня – бившата ѝ колежка. Бяха я изнасилили, обрали и пребили в подземен паркинг.

О, боже!

Елица усети как пръстите на ръцете ѝ изтръпват.

При това – в паркинга на блока, в който живееше. Полицията не успя да направи нищо. А Таня и до днес сигурно ходеше на психотерапевт.

Отвратително!

Някъде далеч се чу приглушен трясък. Елица се ослуша. Приличаше на затръшване на врата. Идваше някак отвисоко зад нея. Сигурно служителят от охраната проверяваше дали някой не е оставил включени електроуреди или отворени прозорци.

Обърна се и тръгна отново. Скоро ръцете ѝ докоснаха студената врата. Дланите ѝ също бяха студени и китките я наболяваха от протягането. Затърси дръжката, но не я напипа там, където очакваше да е.

По дяволите, къде е проклетата брава?

Това изобщо не беше вратата. Гола стена. Явно като се беше обърнала, не беше уцелила точно. Трябва да е наблизо. Наляво или надясно? Тръгна надясно, като прокарваше пръсти по стената. Скоро стигна до ръб. Стената завиваше под прав ъгъл. Значи е наобратно. Прилепи се по-плътно към студената повърхност и този път опипваше бетона от пода до нивото на главата си. Събори нещо и то изтрополи по бетона. Елица подскочи.

Пластмасова бутилка. Обикновена пластмасова бутилка, оставена тук от някой идиот.

Брадичката ѝ трепереше.

Дишай дълбоко.

Някаква празна бутилка.

Спокойно!

Още малко. Къде си, по дяволите?

Най-после я намери.

Дръпна дръжката рязко и вратата поддаде с мазно скърцане. Излезе на стълбището и с няколко скока се качи на площадката на партера. Да, тук определено беше по-светло. Защото между площадката и фоайето имаше стъклена врата. Как можа да не се сети? Бутна я и излезе в просторното фоайе. И тук лампите чернееха като мъртви очи. Стаята на охраната беше до главния вход. Стъклата ѝ лъщяха от отразените улични светлини.

Добре.

Оправи разпилялата се пред лицето ѝ коса, подръпна блузата върху дънките си и закрачи натам. Вътре обикновено седеше охранител, вторачил поглед в мониторите на видеонаблюдението. Или надвесил глава над дебела книга на светлината на настолна лампа. Но сега в стаята беше тъмно. Елица усети стягането в стомаха си. Нещо не беше наред. Почука на стъклото и заслони очите си с ръка. Вътре като че ли нямаше никого. Потропа по-силно. Никакво движение. Екраните на мониторите зееха като черни дупки, а върху големия кожен стол беше преметнат тънък кабел. Елица почувства как космите по тила ѝ се изправят.

Къде беше проклетият охранител?

– Искаш ли да си поръчаме пица? – Попита Стефан, докато плъзгаше нетърпелива длан по заобления задник на приятелката си.

– Сигурен ли си, че няма да имаш проблеми за това, че си се чупил? – Тя се отдръпна и избута ръката му.

– Ония надути пуяци ще дойдат на работа чак във вторник сутрин.

– А ако някой си е забравил нещо и се върне?

– Стига вече, отпусни се – придърпа я към себе си. – Казах ти, че цяла нощ съм при теб. После само ще отида да посрещна момчетата от дневната смяна и пак ще дойда.

– Ами ако решат да те проверят твоите хора?

– Моите хора гледат телевизия, спят или са започнали да се напиват.

– Не знам, притеснено ми е.

– Стига глупости, Соня.

– Може да стане пожар.

– Искаш да си тръгна ли? – Отдръпна се той. – Само кажи и ставам.

– Не си тръгвай! – Тя го прегърна и зарови пръсти в къдравата му коса.

Стефан хвана дланите ѝ и я целуна.

– Спрях тока в цялата сграда. Няма от какво да стане пожар.

– Добре, добре. Няма да се обаждам повече.

– Хубаво. Тогава кажи каква пица искаш – Стефан започна да набира номер на телефона.

Елица извика силно и гласът ѝ отекна в гладките и безлични стени.

– Хеей!

Изчака ехото да заглъхне и се ослуша. Не се чуваше нищо. Тишината беше смразяваща. Опита се да отвори вратата на стаята на охраната, но беше заключена.

Отиде до главния вход и застана пред широките плъзгащи врати. Очакваше да се отворят както обикновено, но те не помръднаха. Стояха си мълчаливо и мъртвото око на фотоклетката я гледаше безчувствено. Елица помаха с ръка над главата си. Нищо. Помъчи се да подпъхне пръсти между вратите, но не можеше да завре дори и нокътя си.

Тази вечер не ѝ вървеше с вратите.

По безлюдния тротоар не се мяркаше жива душа.

Върна се обратно.

Върху бюрото в стаята на охраната лежеше телефон. Можеше да се пресегне и да го пипне, ако не беше дебелото стъкло.

Точно така.

Телефон!

Само ако имаше начин да стигне до него!

Стоеше посред мраморното фоайе.

Трябва да се обадя в полицията. Ще дойдат след три минути. После ще намерят начин да влязат и в стаята ѝ, ще ѝ дадат вещите и ще си отиде вкъщи.

Ами ако все пак някой е останал до късно като нея? Или е забравил да заключи стаята си? Или нарочно я е оставил отключена? Най-добре да провери.

Тръгна неохотно към стълбището.

Осем етажа. По двайсет и четири стаи на етаж. Какво прави това?

Краката ѝ трепереха и едва уцелваше стъпалата.

Изкачи се до първия етаж и започна да пробва всяка една врата. Заключено. Заключено. Заключено. Не може все някой да не е оставил отворено. Заключено. Заключено. Заключено.

Последната врата се отвори!

Тоалетна. Отсреща беше другата тоалетна.

Поне за това няма какво да се притеснява. Ако ѝ се приходи отново до тоалетна...

Тръгна обратно.

Вторият етаж. Заключено.

Следващият етаж. И по-следващият. Още няколко стъпала. Още няколко крачки.

Ха! Това е нейната стая. Натисна силно. Проклетата врата си стоеше заключена, както всички останали.

Тъпо!

Ритна вратата, но обувката ѝ беше безсилна пред масивното дърво. Палецът на крака ѝ започна да пулсира и Елица се подпря на касата.

Тъпо, тъпо, тъпо!

Последният етаж имаше по-малко стаи. Директори! Вършеха най-малко работа, а имаха най-големите кабинети. И почти не стояха в тях.

Цялата проклета сграда беше пуста и празна.

Колко ли е часът?

Беше си оставила часовника до клавиатурата на компютъра.

Сигурно е около десет.

Телефонът!

Слезе по безкрайното стълбище и отново се озова на партера. Коленете ѝ пареха. Пръстите на краката ѝ бяха се прежулили в неудобните обувки и гърбът започваше да я боли все повече.

Телефонът!

Ако се пресегнеше, щеше да го стигне.

Трябва да счупи стъклото.

С какво?

Напрегна взор и огледа фоайето.

Евтината изтънченост на интериора не предлагаше нищо полезно. Само стени, под и стойка за рекламни брошури. Телена.

Бръкна с две ръце в джобовете си. Намери само пакетче кърпички.

Коланът.

Коланът имаше метална тока. Може би ако успее да удари силно с нея...

Изниза го от гайките и го хвана за другия край.

Замахна силно и се сви в очакване. Токата отскочи звънко от стъклото и после се удари в пода. Вдига колана и замахна пак. Този път по-силно. Металът издрънча. Но стъклото дори не се напука.

Нямаше смисъл. Трябваше ѝ нещо по-голямо. Нещо твърдо и тежко.

Откъде да го вземе, по дяволите? Къде в една офис сграда има твърди и тежки предмети? Може би в гаража? Но да слезе пак там? В тъмното? Полазиха я тръпки. Поне да имаше запалка!

Мисли, Елица, мисли!

Трябва да има начин.

Започваше да ѝ става студено. Защо излезе от стаята само по блуза? Че кой ходи до тоалетна с палто?

Все някой ще разбере, че нещо не е наред.

Майка ѝ ще се обади, ще изслуша съобщението на секретаря и ще се разтревожи. Но обикновено се обаждаше в неделя на обяд. Много рядко в събота. И почти никога в петък. Пък и защо да се тревожи, просто ще реши, че Елица е излязла с приятели.

Приятели.

Ако си беше уредила нещо за тая вечер, сега някой можеше вече да я издирва. Всички вече сигурно празнуваха някъде. Едва ли се сещаха за нея.

Добре.

Няма кой.

Елица огледа отново изкривената тока и захвърли колана на пода. Пое дълбоко въздух и се отправи към стълбището. В гаража все щеше да има нещо. Докато слизаше по стъпалата се опита да си представи помещението. Продълговато, с по четири реда автомобили – покрай стените и в средата. Кошче за боклук в ъгъла. Беше виждала и метла. Пожарогасител, хванат с метална скоба. Под него – малка кофа с пясък. Фасове в пясъка...

Пожарогасител!

Точно така. Тежко и твърдо.

Отвори металната врата.

Трябва да се пада вляво. Тръгна бавно и когато стената свърши, започна да брои крачките си. Колко е дълга една крачка? Метър? Осемдесет сантиметра?

Трябва да продължа двайсетина крачки в тази посока, после да завия надясно и ще съм горе-долу там. Протегна отново ръце напред и се мъчеше да върви в права линия.

Коленете ѝ се удариха в нещо и пред очите ѝ изскочиха болезнени проблясъци. В този момент в гаража се разнесе пронизителен вой. Стомахът ѝ се сви на топка. Гаражът се озари от ярка оранжева светлина.

Кола.

Беше се ударила в някаква кола и алармата ѝ се беше задействала.

Мигачите присветваха и цялото помещение се изпълваше с писъците на алармата.

Елица закри уши с дланите си.

Сега поне можеше да вижда.

Имаше само две коли – тази и нейната.

Гаражът беше празен и призрачен под примигващите светлини.

Имаше чувството, че ще оглушее.

Ето го пожарогасителят!

Доближи и го измъкна от скобата. Беше тежичък. Чудесно. Колкото по-тежък, толкова по-...

Тръгна наобратно и алармата внезапно млъкна. Настана черен мрак. Елица направи няколко крачки и отново се блъсна в колата. Този път я ритна по вратата. Убийственият вой се възобнови. Оранжевите светлини бавно запримигваха.

Добре.

Побърза да стигне до вратата и я затвори зад себе си. Нямаше как да носи пожарогасителя, налагаше се да го влачи. Стисна здраво ръкохватката му и го задърпа. Тежкият му корпус дрънчеше глухо на всяко стъпало, което Елица изкачваше. Коленете ѝ започнаха да се огъват, дланите ѝ се приплъзваха. Колко стъпала, по дяволите, има до проклетото фоайе?

Изкачи се до партера и излезе във фоайето. Леле, че беше тежко! Изправи металния цилиндър на пода и седна до него. Не ѝ стигаше въздух. От гърдите ѝ се изтръгна парещ стон. По врата ѝ бяха избили студени капчици пот.

Идиотски пожарогасител!

Как изобщо ще го вдигне, за да удари стъклото с него? Въздъхна и го затъркаля по гладкия под. Дрънченето му беше смразяващо. Вероятно се чуваше до осмия етаж. Накрая се удари в стената и спря. Елица го обхвана с две ръце и го повдигна.

Сигурно е поне петнайсет килограма. Или двайсет?

Подпря го на хълбока си и го стисна здраво с длани. Като дете беше гледала по телевизията състезание по вдигане на тежести. Отстрани изглеждаше толкова лесно! Задържа дъха си и вдигна пожарогасителя над главата си. Имаше чувство, че някой внезапно е налял разтопен метал във вените ѝ. Ръцете ѝ започнаха да се огъват застрашително.

Проклет пожарогасител! Проклета сграда!

Миг преди да изпусне тежкия метален цилиндър, Елица се наклони и го запрати напред, без да го пуска. Очакваше да чуе звука на натрошено стъкло, но долови само тъпия звук, с който пожарогасителят се отблъсна от гладката повърхност. Инерцията му беше достатъчна, за да я връхлети и да я удари в лицето.

Всичко светна за миг.

После избухна болка.

Пожарогасителят се изхлузи от ръцете ѝ и се стовари глухо на пода.

Точно върху пръстите на десния ѝ крак.

Елица изрева и се свлече върху мраморните плочи.

От носа ѝ течеше кръв, а стъпалото ѝ пулсираше с безмилостна острота.

Избърса кръвта и сълзите си с ръкав, сви се на кълбо и се разтърси от ридания.

Вкъщи.

Искам само да си отида вкъщи.

– Слагат прекалено много сирене – примлясна Стефан. – Много е солена.

– На мен ми харесва – каза Соня, докато избърсваше пръсти в салфетката.

– Подай ми бирата.

Тя сложи пред него неотворената кутийка и стана. Донесе пепелник и запали цигара.

– Едно време – Стефан отпи – бирата беше по-газирана. Помниш ли?

– Никога не съм харесвала бира – Соня издуха дима от цигарата. – Горчи ми.

– Че то това ѝ е хубавото. Горчива и газирана. Обожавам този вкус.

– Аз горчива ли съм?

– Ти си най-сладкото нещо в целия град – той я перна леко по носа.

– Само в града?

– Е, скоро не съм излизал от града – засмя се Стефан и остави бирената кутия. – Може и да има нещо по-добро. Но днес ще се задоволя и с теб.

– Внимавай да не си се задоволиш сам – Соня се намръщи. – Ако продължаваш да се държиш грубо...

– О, на теб ти харесва да съм груб – Стефан я притегли с две ръце. – На дивана или в спалнята?

– Остави ме! – Престорено се опъна тя.

Стефан помете с ръка всичко от масата и я положи върху гладкия плот.

Елица вече не плачеше. Очите ѝ пареха. Главата я болеше. Блузата ѝ беше подгизнала от кръв и ѝ студенееше. Подутият ѝ крак все още пулсираше, но по-меко. Гледаше обувката си, захвърлена настрани и се опитваше да си спомни лицето на продавачката в магазина.

„Много добре ви стоят. Чудесен избор."

Стъклото е бронирано и закалено. Каквото и да означава това.

Спомни си, че подмениха стъклата на целия първи етаж през пролетта. Струваше на компанията цяло състояние. Поредният финансов отчет. Съображения за сигурност.

Ето ви я проклетата сигурност!

Искам да си ида вкъщи. По дяволите! По дяволите!

Искаше да излезе от гадната празна и призрачна сграда и да се махне.

Студеният мрамор сякаш се впиваше в нея. Трябваше да намери сили да стане.

Подпря се на стената и се помъчи да се изправи.

Боже, колко боли!

Сгъна наранения си крак и стъпи здраво на другия.

Така.

Вече не можеше да слиза по стъпалата. А и да слезеше някак, нямаше да може да ги изкачи обратно.

Къде да слиза?

Къде ще ходи?

По дяволите!

Ще стои тук, докато се появи някой от охраната или чистач, или каквото и да е там. Ако трябва, ще чака до вторник. Шибана, скапана, идиотска работа!

Поне да имаше къде да седне.

Тоалетната.

На този етаж нямаше тоалетна в коридора. Но на горния имаше.

Колко стъпала има дотам? Двайсет? Трийсет?

Елица стисна зъби, челюстта ѝ проскърца и болката се заби направо в мозъка ѝ. От носа ѝ отново потече кръв.

Трябва да го направя.

Вдигна глава и тръгна бавно покрай стената. Подскачаше на един крак и при всеки подскок тялото ѝ се раздираше от спазми. Обиколи фоайето и стигна до вратата. За кой път тази вечер? Отвори и излезе на стълбището.

Хвана се здраво за парапета и започна да изкачва стъпалата. Болките я пронизваха сякаш някой я беше надупчил като швейцарско сирене. Това не можеше да ѝ се случва наистина.

Никой няма да ми повярва.

„Коя? Онази слабичката? От счетоводството, как ѝ беше името? Сериозно?"

Колегите щяха да ѝ се присмиват зад гърба. Ако изобщо я бяха забелязали.

Влезе на етажа и се огледа. Прозорците в дъното на коридора изглеждаха смътно очертани и сякаш на километри от нея. За колко минути се изминава цял километър на един крак?

Елица, царицата на точните сметки.

Подпираше се на стената и накуцваше. Не ѝ стигаше въздух. Може би щеше да спре да диша. Може би кръвта ѝ щеше да изтече преди да стигне до тоалетната. Може би просто щеше да припадне.

Последната врата отдясно.

Струваше ѝ се, че са минали часове, докато успее да стигне края на коридора.

Натисна дръжката и вратата се отвори. В полумрака видя писоари.

Мъжката тоалетна.

Ха-ха! Сякаш има значение?!

Побутна вътрешната врата, извъртя се и седна на тоалетната чиния.

Чудесен завършек на вечерта.

Някой да иска коняк с кафето?

Соня прокара пръсти по гърдите на Стефан.

– Обичам те.

Стефан не отговори.

– Спиш ли? – Тя разтърси брадичката му и се надигна на лакът.

– Не – Стефан се извърна и седна.

– Къде отиваш?

– Бирата ми остана в хола.

– Оо, колко си гаден!

– Искаш ли цигара?

Соня пое кутията от ръцете му, извади цигара и я запали. Присви очи и издиша дима.

– Защо никога не си пукаш пръстите?

– Какво? – Стефан се върна с нова кутия бира и я отвори. – За кое да не ми пука?

– Четох в интернет, че мъжете след секс си пукали пръстите на краката. Ти никога не го правиш.

– Важно е какво правя по време на секс – нахили се той. – Нали!

Соня се опита да направи кръгче с дим.

– Някой може да е останал вътре.

Стефан се оригна тихо и поклати глава:

– Презервативите са сигурна работа.

– В сградата. Някой може да е останал до късно и да няма как да излезе.

– Нямаше никого. Изчаках цял час, преди да заключа.

– И като не може да излезе, ще се обади някъде, където не трябва. И тогава ще се разбере, че те няма.

Стефан отново се оригна.

– Такъв ми бил късметът.

Елица усети хладина по лицето си. Чак сега осъзна, че ѝ е студено. Гърбът ѝ се беше схванал. И сякаш я облъхваше лек ветрец. Все едно седеше на течение до отворен прозорец.

Прозорец!

Стана рязко и се хвана за преградата. Излезе от кабината и се спря до чешмите. Високо над тях имаше две малки прозорчета. Едното беше открехнато.

Отворен прозорец!

Ще се провре.

Колко е високо от там до тротоара? Три метра? Четири?

Трябва само да се качи върху мивката, да стъпи със здравия си крак и да се промуши през малкия отвор. После ще излезе цялата, ще се отпусне на ръце и ще отскочи.

Опасно е.

Искам да си отида вкъщи.

Хвана се здраво за чешмата. Сложи коляното на левия си крак върху мивката и едва се набра на мускули. Сега стоеше коленичила върху порцелановия ръб. Трябваше някак да се изправи. Повдигна ръце и се хвана за перваза на прозореца. Гладките плочки се хлъзгаха. Пое въздух и изпъна крака си. В същия миг мивката се откърти. Дланите ѝ се изплъзнаха от перваза.

Падна върху стърчащата от стената тръба.

Костта на чатала ѝ изпука.

Болката беше толкова ослепителна, че Елица изгуби съзнание на мига. Още преди да усети как пада и главата ѝ се удря в пода.

– Ако ще ходиш, ходи! – Соня се уви в одеялото. – Няма цяла нощ да се чудиш.

– Добре, де, ще отида. Колкото да си спокойна. До половин час се връщам.

– Ще лягам.

– Лягай. Няма да се бавя.

Стефан излезе.

Елица отвори бавно очи и се огледа. Лежеше на плочките в тоалетната. Какво правеше