Я виж ти!

Героите на Ивайло Гогов всеки път успяват да ни държат със затаен дъх. Този път дъхът ни спира още в самото начало.

Емил Милев се озовава сам в непознат град. Посрещнат е подобаващо от местни биячи. Остава жив само защото е спасил дъщерята на покровителя им. За миг съдбата сякаш му се усмихва. Но после всичко се оказва другояче.

„Я виж ти!" е изключително забавен роман. Хитро намигване към класическото noir криминале, но изцяло в сегашно време. Малка история, разказана с голям размах – увлекателна, сладка и с горчив привкус. Книгата е изтъкана от ярки образи, които до самия край не спират да се лутат между доброто и злото. И, както винаги, когато става въпрос за Ивайло Гогов – романът се чете за часове.

Ники Милошев

1.

На четиридесет години съм и животът ми вече е достатъчно прецакан. И като казвам прецакан, нямам предвид, че съм просрочил с два дни вноската по ипотеката. Ха! Какво ли не бих дал, за да бъда обикновен гражданин с постоянна работа, кариера, семейство и собствен дом... И просрочена вноска по ипотеката.

Но не става. Наречете го лош късмет, съдба, малшанс... За мен е въпрос на оцеляване. Вероятно всеки човек е надарен по свой начин – с неизбежните предимства и недостатъци. Всеки има силни и слаби страни, ценни качества и досадни навици, противоречиви поводи за срам и гордост. И аз също. Поне по това не оставам встрани от тълпата. Сигурен съм, че имам много трески за дялане. Но редом с тях притежавам и уникална способност – да оцелявам. Каквото и да се случва, оцелявам. Поне засега.

Истинският ми талант обаче, талантът с главно Т, е да оплесквам нещата. Съсипвам, опропастявам, провалям и пропилявам. Всичко, до което се докосна. При това – със завидна последователност и упоритост. И всеки път е все по-отчайващо. А се случва толкова лесно! Преди шест месеца бях на ръба, на границата между живота и пропастта. Държах се като малоумник и се разминах на косъм с госпожа Смърт. Едва останах жив. И все още се възстановявам, поне физически.

Спомням си как се гледах в мътното люспесто огледало, задавен от самосъжаление. Опитвах се да открия къде съм сбъркал, но отговорът не беше лесен за преглъщане. Тогава бях решил, че трябва да се променя. Ако искам да изкарам още някоя и друга година на тоя свят, ако искам да съм на чисто поне със себе си, трябва да се променя. И да спазвам някакви елементарни принципи: върви си по пътя, не поглеждай встрани, не си пъхай носа, където не ти е работа, не си търси белята, не разговаряй с непознати.

2.

Това и се опитвах да правя. През последните два дни си вървях по пътя, не поглеждах встрани, не си пъхах носа, където не ми е работа, не си търсех белята и не разговарях с непознати.

Тя се повдигаше на пръсти и се взираше в ръждясалата табела, сякаш се опитваше да прочете разписанието на автобуса. Нахлупената качулка на тънкото ѝ яке постоянно се свличаше над очите ѝ, а острите пориви на студения дъжд я караха да отвръща лице. Уличните лампи осветяваха загадъчния ѝ профил, а дрезгавите фарове на преминаващите автомобили проблясваха тревожно в изплашените ѝ очи. Стройните ѝ крака бяха обути в неудачни кецове, подгизнали от локвата, в която беше стъпила. Дънките над тях бяха прокъсани на няколко места и това не изглеждаше като да е резултат от модна приумица. През раздрания плат прозираха тъмни резки върху бялата ѝ кожа. Ако имах някакви пари, бих ги заложил при десет към едно, че това е прясно засъхнала кръв. Цигарата между пръстите на лявата ѝ ръка отдавна беше загаснала, а дясната ѝ длан нервно потрепваше в ритъм с конвулсиите на крехкото ѝ тяло.

– Добре ли сте, госпожице?

Тя се обърна рязко и светлите ѝ очи ме пронизаха сред мъждивата светлина на уличните лампи. Погледът ѝ беше изпълнен с отчаяние и тревога. Отвори уста и понечи да каже нещо, но коленете ѝ се подгънаха и главата ѝ се люшна настрани. Пресегнах се и я хванах миг преди да се строполи в калта на уличното платно. Макар и отпуснато, тялото ѝ беше леко и гъвкаво. Сложих я да седне на пейката под ламаринения навес и подпрях крехкия ѝ гръб на студената пластмасова облегалка. И друг път ми се е налагало да свестявам припаднал човек. Но сега стоях сковано и не знаех какво да правя. Гледах я безпомощно и се надявах да дойде в съзнание сама. Нямам понятие от медицина, но съм виждал достатъчно болни, ранени и мъртви хора. Струваше ми се, че с всяка секунда състоянието на непознатото момиче се влошава.

Разтърсих нежните ѝ рамене и посегнах да я плесна по страните, но не посмях. Имаше толкова красиви черти, че дори капките дъжд по лицето ѝ ми се струваха обидни.

Може би трябваше да я заведа в болница.

Намирах се на автобусна спирка в покрайнините на непознат град, в десет и половина вечерта, без багаж и с празни джобове. Започваше да ми става студено. Вятърът брулеше лицето ми и ме караше да настръхвам. Вълненото ми палто беше прекалено тънко, за да ме предпази или да ме сгрее. Но поне дъждът намаляваше и скоро щеше да спре. Не беше чак толкова лошо като за началото на декември.

Всъщност, градът ми се струваше познат. И не защото бях идвал и преди. Подобни места с нищо не изкушават да ги посетиш втори път. Не и мен. Стори ми се познат, защото бях минавал и през други такива градове. Това ми даваше увереност. Знаех, че ще има болница. Знаех и къде ще я намеря. На площада. Редом до сградите на полицейското управление, пожарната, общината, пощата, хотела и училището. Можеше да има и светофар.

Бях седял на спирката десетина минути, преди момичето да се появи. За това време не беше минал никакъв автобус. И в двете посоки. Само няколко коли. Нямаше причина оттук насетне да очаквам засилен трафик.

Вдигнах яката на вехтото си палто, взех момичето на ръце и тръгнах. Асфалтът беше хлъзгав. Опитвах се да не стъпвам в локвите. Поне в началото.

Ако сте носили някого на ръце, може би знаете. След двайсет крачки започва да тежи, след петдесет започва да боли. На стотната ви идва да го захвърлите. По скромната ми сметка до центъра на града оставаха два километра. Но трудностите никога не са ме плашили. Плашат ме спрелите автомобили с блеснали в лицето ми фарове.

Беше ми препречил пътя. Налагаше се да го заобиколя.

От време на време си падам по дълги и сложни думи. Конфронтация например. Звучи академично и документално. Но изобщо не дава представа за ускорения пулс, стиснатите устни, напрегнатите мускули, изопнатите сухожилия, издутите скули и присвитите очи. Нито каква ще е първата фраза, преди да се стигне до неизбежното.

– Я виж ти!

Гласът идваше през сваления прозорец. Не си дадох труд да погледна. Просто го забелязах. Силует на мъж с цигара в устата. Дрезгав глас. Ироничен и самоуверен. Гаден. Глас, който ми казваше: загазил си.

Друг един глас отвътре ми казваше: бягай.

И един последен – на идиота в мен, който ми нашепваше: спокойно, всичко ще бъде наред.

Вратата се отвори и мъжът с цигарата излезе от колата. Беше по-висок от мен и очевидно беше прекалявал със стероидите. Имаше вид на лош човек. Не, че виждах кой знае какво от него. Фаровете продължаваха да ме заслепяват. Но не чак толкова, че да не забележа пистолета в прибраната до гърдите му ръка.

– Накъде така, Ромео?

Понякога ми се иска да бях прекарал младините си по-пълноценно. Да бях тренирал бойни изкуства например. Поне колкото за самоотбрана. Бойни изкуства... Та аз дори не мога да изговоря правилно имената им!

Затова имам изпробвана тактика при неочаквани срещи с едри и въоръжени мъже. Прави се, че не ги забелязваш. И като казвам изпробвана, това съвсем не означава печеливша.

Ръката с пистолета се протегна напред и леко се заклати.

– Сложи я на седалката.

Предполагам, имаше предвид момичето.

Честно казано, искаше ми се. Искаше ми се да я оставя. Да оставя на друг възможността да се погрижи за нея. Аз самият имах достатъчно други кахъри. Но точно този тип не ми се струваше от най-грижовните.

Опитах се да заобиколя колата и да продължа по мокрия асфалт към центъра на градчето.

Този път протегнатата ръка беше по-настоятелна. В смисъл, цапардоса ме през лицето. Килнах се настрани и успях да запазя равновесие, но едрият мъж ме стисна за тила с огромната си лапа и ме натика в колата. Усетих силна болка отзад на главата – сигурно гаднярът ме беше ударил. Преди да се строполя на задната седалка, успях да вложа малкото ми останали сили в единственото разумно действие. Не, не отнесох физиономията на досадника. Положих момичето да легне по гръб. Последното, което видях, беше разпиляната ѝ на мокри кичури коса. Сетне стана тъмно и тихо.

3.

Събудих се, премръзнал от студ. Продължаваше да е тъмно и тихо, само че вече не усещах меката тапицерия. По-скоро лежах върху бетонен под. Пронизващ и студен бетонен под. Тялото ми трепереше неудържимо и предположих, че това ме е събудило. Не обичам да треперя, дори насън.

От момичето нямаше и следа. Нито от онзи с пистолета. И въпреки това предчувствията ми не клоняха към розовия край на спектъра. Ако някога сте се събуждали върху студен бетонен под след среща с въоръжен здравеняк, ще ме разберете. Нищо добро не очаквах да се случи в близкото бъдеще.

Беше време да се омитам.

Понечих да стана и едва сега осъзнах, че краката и ръцете ми са вързани. По-точно, увързани. Бях омотан с въжета като египетска мумия. От стъпалата до коленете и от китките до лактите. Ръцете ми бяха извити и стегнати зад гърба.

Не съм светец. Неведнъж съм се озовавал в неприятни положения – и обикновено замесен с неприятни хора. И преди ми се е случвало да лежа вързан на тъмно. Но сега за пръв път бях гол. Ясно. И малкото ми останал оптимизъм започна да се изпарява. Бях загазил повече от очакваното. Но имаше и добра новина: поне не бях мъртъв.

А и не беше съвсем тъмно. По пода се процеждаше тънка ивица светлина. Вероятно виждах процепа под вратата, през която ме бяха вкарали. Чувах и гласове. Далечни, смътни и изкривени от ехото на празни стени. Два гласа – единият тих и спокоен, другият – силен, дрезгав и ядосан.

– Видя ли ѝ раменете? Тоя идиот!

– Важното е, че я открихме навреме. Представям си какво щеше да е ако...

– Ще го одера жив! Ще го нарежа на парчета!

– Кротко.

– Какво кротко? Ще му избода очите на тоя педал!

– Има си ред. Първо трябва да го разпитаме.

– Позволи ми аз да го...

– Не. Аз ще говоря с него. Ходи го събуди и го доведи.

Едва сега взех да загрявам, че може би говорят за мен. От предишен опит знам, че да си с вързани крака и ръце при двама ядосани мъже не може да се нарече изгодна позиция. Но нямах време да обмислям положението си, защото вратата се отвори и в лицето ми плисна ярка светлина. Примижах и отвърнах глава.

В рамката на вратата се очертаваше същият онзи едър силует, който ме беше пресрещнал с колата си на улицата. Всъщност, нямаше как да бъда сигурен. През присвитите си клепачи виждах само обувките му.

Приближи се, наведе се и хвана въжетата, с които бях вързан. Задърпа ме по пода и ме завлече в съседното помещение. Тръшна ме на паянтов дървен стол, като вдигна и прехвърли грубовато ръцете ми зад облегалката. Застана на две крачки пред мен и не ме изпускаше от поглед.

Понякога ми се случва да проумея истинския смисъл на израза лоша компания.

Но тук поне беше по-топло.

Очите ми привикнаха със светлината и осъзнах, че може би не е трябвало да влизам в града. Да. По-добре да си бях останал на главното шосе, когато слязох от онзи камион. Досега някой друг шофьор щеше да се е смилил, щеше да ме е качил и да ме е закарал на стотина километра на юг. Другия път може би щях да постъпя именно така. И щях да имам повече късмет.

Не го вярвах.

Мъжът наистина беше същият. И отново беше с пистолет в ръката. Този човек имаше някакъв психологически проблем – откакто го бях срещнал, все държеше пистолета си насочен към главата ми. Но повече ме плашеше другият. Седеше на подобен паянтов дървен стол и дори не поглеждаше към мен. Беше се вторачил в масата пред себе си, съсредоточен в работата си. Приличаше на прислужник, който лъска сребърните прибори. Само дето това хич не бяха вилици и лъжици. А предимно скалпели, шила, клещи и спринцовки. Потръпнах.

– Как се казваш?

Прислужникът ме попита, без да се обърне. Гърбът му беше широк, но човекът беше дребен и жилав. С посивяла коса и сбръчкана на врата кожа. Едва ли му оставаха много години до пенсия.

– Попитах те нещо.

Животът ме е научил да не отговарям веднага. Не и докато не разбера с какви хора си имам работа.

– Е? – Гласът му беше наистина спокоен и тих. – Езика ли си глътна?

Продължавах да мълча и се опитвах да разбера защо съм предизвикал интереса на тези двамата. Защо онзи ме беше спрял на улицата и ме беше докарал тук? У мен нямаше нищо специално. Нищо ценно. Ако изключим добрите гени, които бях наследил по майчина линия.

Момичето.

Момичето трябва да беше ценно за тях по някакъв начин.

Завъртях очи и огледах помещението. Два стола, маса, две врати, два метални абажура, които висяха на дебели кабели под тавана. Голи стени, от които дори монотонният глас на прислужника кънтеше. Нямаше пердета, което ми се стори логично, защото нямаше и прозорци. Приличаше на хамбар, звучеше като хамбар и миришеше на хамбар. Значи беше хамбар.

Момичето не се забелязваше никъде.

– Тя има нужда от лекар – казах накрая. – Заведете я в болница.

Човекът с приборите най-сетне се обърна. В погледа му не се четеше нищо – нито изненада, нито гняв, нито дори любопитство. Проучваше ме с откровено безразличие. Така, както касапинът оглежда трупа на закланото теле, преди да започне да го разфасова. Уравновесен и методичен тип. Професионалист.

Едрият беше друга работа.

– Какво си ѝ направил, бе, идиот?!

Стовари юмрука си в лицето ми и главата ми се люшна силно назад. От устата ми мигом шурна кръв. Прокарах език по зъбите си и се уверих, че им няма нищо. Кръвта беше от сцепената ми долна устна. Прислужникът стана, доближи се и избута приятеля си настрани. Наведе се над мен и се взря в очите ми.

– Какъв ти е проблемът? – Едрият мъж продължаваше да пръска слюнки зад гърба му. – Не ти става ли?

Вдигнатата ръка на колегата му го накара да млъкне. В тишината чувах учестеното дишане на едрия и проскърцването на стола под мен. Имах усещането, че всеки момент и двете неща ще се разпаднат.

Прислужникът поклати глава и присви очи.

– Какво търсиш в града?

Понякога и на мен ми писва и ми се случва да си изпусна нервите. Особено когато ме поразкървавят. А и тези хора не ми харесваха. Нищо лично. Просто не ми харесват хора, които ме отвличат, връзват и удрят. Отговорът ми дойде съвсем спонтанно:

– Идвах при майка ти.

Едрият изцвили и отново се спусна към мен с дивашко настървение, но жилавият го спря. Наведе се към мен и опита да се усмихне. Честно казано, усмихнат изглеждаше още по-неприятен. Някак зловещ. А може би така ми се стори, защото шепнеше.

– Може би е време да осъзнаеш колко си загазил.

Мъжът се отдалечи и се наведе над масата. Доколкото помнех от подобни предишни преживявания, сега следваше игра на остриета. Чудех се колко болка ще мога да издържа, преди да припадна. Бях чел някъде, че след четиридесетата си година мъжете вече не са толкова корави, колкото на двайсет. А и поне да знаех какво искат от мен...

И друг път са допирали скалпел до разни меки части на тялото ми. От някои нерваци са ми оставали белези. Едва ли имаше с какво да ме изненадат.

Но жилавият прислужник успя да ме изненада. Върна се при мен с празни ръце. Ако не броим цветната снимка, която държеше. Снимка на красиво младо момиче, което ми се стори познато. А, да. Напомняше ми на онова момиче от спирката.

– Елена – мъжът навря снимката в лицето ми. – Елена Арнаудова.

Предполагаше се, че името ѝ трябва да ми говори нещо. Но не ми говореше. Много повече се впечатлих от очите ѝ. Кристално сини, пронизващи, студени и самотни очи. Очи на отчаяна жена, оцеляла и израснала сама в арогантността на брутален мъжки свят. А може би си въобразявах прекалено много.

– Ако не ти е известно, Елена е единствената дъщеря на господин Кирил Арнаудов.

И това име не ми звучеше познато. Изглежда бях поизостанал с информацията. Нищо чудно. Телевизия не гледам, а вестник си бях купувал за последно през пролетта. И не за да го чета.

Мъжът остави снимката обратно на масата и кимна на едрия. Онзи сякаш само това беше чакал. С първия удар ми изкара въздуха, а с втория се опита да ми изкара и бъбреците. Ако продължаваше така, едва ли щях да изкарам нощта. Сетне някак овладя гнева си и се отдръпна. Кръвта се стичаше по брадичката ми и едва държах главата си изправена. Лявото ми око беше започнало да се подува, а носът ми пулсираше болезнено. Ако не друго, поне ми стана ясно, че тия двамата засега нямат намерение да ме убиват. Ако искаха, отдавна да го бяха направили.

– И когато единствената дъщеря на господин Арнаудов изчезне, аз лично започвам да се безпокоя. Особено ако е по време на моето дежурство.

Не знам откъде-накъде бях решил, че ми прилича на прислужник. Ястреб. По-скоро беше ястреб. Хищен, коварен и ловък.

– Докато търся изчезналата дъщеря на господин Арнаудов, се изнервям.

В по-друга ситуация бих го посъветвал да пие чай от мента, глог и валериана. Поне на мен ми е помагал, когато съм неспокоен. Но този тип не приличаше на човек, който би приел съвет от непознат.

– А когато я открия полужива, направо побеснявам.

Може би трябваше да пие Ксанакс. И приятелят му също.

Така значи.

Тия двама бабаити бяха личната охрана на момичето. Сигурно я държаха в златна клетка. И сигурно имаше защо. Но тя някак беше успяла да се чупи и да се отдаде на съмнителни удоволствия. През това време вероятно я бяха търсили под дърво и камък. За да я открият и върнат вкъщи преди господин Арнаудов да е усетил, че непослушното му момиченце липсва. Бяха я намерили, вярно. Но доколкото си спомням, не беше много адекватна. А и от това, което дочух през затворената врата, докато лежах на бетонния под... Представих си какво ги очаква, когато таткото разбере. Започвах да схващам защо са толкова ядосани. Схващах и друго. Момиченцето на тате имаше тайни приятели. Приятели, при които да отиде или с чиято помощ да избяга от златната си клетка. Разглезени богаташки копеленца или пък утайката на местната общност – все едно. Важното е, че бяха идиоти. Хора, на които не им пука особено, ако зарежат дъщерята на Кирил Арнаудов надрусана и безпомощна в покрайнините на града в дъждовна вечер в началото на декември.

И май щях да го отнеса аз.

Не, момчета. Аз не съм вашият човек и трябва да ви го кажа, преди да сте ме смлели от бой погрешка.

– Бъркате ме с някого.

Установих, че заради сцепената устна и подутия нос съм започнал да фъфля.

Ястребът погледна към тавана, сякаш там бяха записани отговорите на всичките му въпроси. Или пък въпросите на всичките му отговори.

– Ще ти разкажа как е станало. Запознал си се с нея в някоя от кръчмите на паркинга при главния път. Пийнали сте и сте пофлиртували. После си си помислил, че си голям сваляч, щом ти връзва с такова готино парче. Бръкнал си се двайсетачка за стая в мотела. Сипал си нещо в питието на Елена и си я завлякъл в стаята. Опитал си се да я изнасилиш, но тя се е съпротивлявала и тогава се е наложило да я поступаш. А сигурно и в твоето питие си бил сложил нещо. Прекалил си с шамарите. Пребил си я и после си се уплашил. Можел си да избягаш и да я оставиш така. Но си се сетил, че прекалено много хора са ви видели заедно в бара. Затова си решил да я махнеш от мотела. Да я занесеш някъде по-надалеч и да я