Посока Изток: Мотоциклетно приключение из Централна Азия

Идеята да напиша тази книга се породи от липсата на информация за въпросната дестинация. В началото трябваше да е един обикновен и сбит пътепис, който да съдържа всичко необходимо за всеки, който би решил да пътува в тази посока. Впоследствие обаче размислих, че ще бъде много жалко, да не предам мислите, чувствата и усещанията, които са ме вълнували по време на цялото пътуване. Да се опитам поне отчасти да ви накарам да се докоснете до магията на Централна Азия. Предварително се извинявам на всички, на които прекалено дългите и подробни описания, няма да са по вкуса, но само по този начин може да се погледне през моите очи. Също така се извинявам за философските разсъждения, които прилагам на места, но това е моята гледна точка и в никакъв случай не се опитвам да я натрапвам на никого. Все пак за тези от вас, които ще предпочетат да прескочат дългите обяснения и да се фокусират в сухите цифри, в края на книгата съм отделил специална глава, в която съм описал съвсем подробно как да го направите: визи, маршрути, контакти по пътя, цени и всичко oстанало, което евентуално би ви било необходимо.

Изказвам огромна благодарност на семейството си, за това, че ме подкрепят във всички мои начинания, колкото и безнадеждни да изглеждат те. Също така благодаря на Димитър Анастасов „Митака", за това, че по време на цялото пътуването, стоически изтърпя непрестанното ми мърморене, за някой историческите подробности и многото моменти, които ми напомни да опиша.

Приятно четене!

Идеята

Седях в едностайното си жилище в Берлин и се взирах в ужасната зелена стена пред мен. Казвам ужасна, защото по никакъв начин не пасваше с бледо сивия цвят на останалите стени, кремавия фриз и оранжевите пердета. Жената, живяла тук преди мен, беше проявила огромен талант и търпение, за да постигне такова несъответствие. Толкова голямо, че чак да ти стане интересно какво всъщност е искала да направи. Разсъждавайки върху това, стигнах до генералният извод, че заобикалящата ме обстановка идеално отговаряше на собственият ми живот или бъркотията която бях сътворил през последните пет-шест години. Няма да Ви отегчавам с подробности: Кой съм аз? Как и защо стигнах дотук? Само ще отбележа, че долетях до Германия, яхнал гребена на вълната, наречена „Световна криза".

Апартаментът ми беше обзаведен елементарно. Голямо легло (супер удобно според мен), маса за хранене с три стола, бюро, което сам си бях сглобил и нещо наподобяващо гардероб или етажерка. Не бях сигурен какво точно е, но го ползвах и за двете. Казано по-простo, редовно си захвърлях дрехите върху него. На едната стена, едно под друго, стояха залепени няколко огледала, които придаваха на стаята малко по-модерен вид. Имаше и тераса, която ми даваше възможност да вдишам чист въздух и да гледам колко забързани и устремени за работа са моите съседи. Крачейки, без дори да поглеждат в страни, като послушни винтчета в гигантската машина наречена Германия. Машина, която без дори да се усетиш, те поема, превъзпитава и превръща в един от тях. Послушен член на обществото, порядъчно задлъжнял, без планове, без външност, без идеали и без надежди. Другата стена обаче, беше моят фаворит. Там, година по-рано, бях окачил голяма цветна карта на света. Точно тя бе привлякла вниманието ми в момента. С малки червени пионки указвах местата, които бях посетил. Доста на гъсто в Европа, няколко в Азия и Америка, но това беше всичко. Сетих се, че имах почти същата във Варненския офис, преди всичко да тръгне стремглаво надолу, толкова бързо, че я забравих там. Гледах картата и си разсъждавах:

„ Светът е толкова голям, а времето, с което разполагаме толкова малко"

Седях и си блъсках главата, какъв начин да измисля, че да изляза от всичко това, в което се бях насадил. Как да направя така, че да върна живота си към нормалното му състояние.

Тогава се замислих, колко много ми харесва да пътувам. Това бе едно от малкото неща, които ме карат да се чувствам свободен, да забравя за сметки, работа, проблеми и да се пренеса в друг свят. А сега какво? Бях се забил тук, в тази студена държава, с тези така чужди за мен хора, беше ми така криво, че чак ми се ревеше от яд. На всичкото от горе пак валеше. Седях с празен поглед, вперен в компютъра, ровейки в интернет почти безцелно, когато съвсем случайно попаднах на известен цитат:

„ Понякога правим грешен избор, за да попаднем на правилното място".

Тези силна мисъл, изсвистя във въздуха и ме зашлеви като шамар. За миг се замислих, че идването ми тук, може би не е случайно. Навярно е трябвало да стигна до безизходица, за да осъзная, че се въртя в кръг, като куче, което си гони опашката. Сигурно някъде бърках, явно не гледах в правилната посока. Имах нужда от пълна промяна. Промяна на мислене, убеждения, поведение и дори начин на живот. Мъдрите хора казват, че ако правиш това, което обичаш всичко друго само се подрежда.Така или иначе бях опитал почти всички варианти, защо пък не и този? Реших да правя това, което най-много обичам - да пътувам.

Напълно разбирах, че това е начинание, което ще усложни ежедневието ми и ще ме лиши от удобствата, с които съм свикнал. Временно ще спре приходите ми, от който имах крещяща нужда, но бях убеден, че не мога да сбъркам, ако следвам вътрешният си глас. Целият ни живот минава правейки нещо, защото така трябва. Не си и представяме дори да направим нещо, защото така искаме. Кога за последно последвахте мечтите си? Най-вероятно, когато бяхте на 12 или по-рано?

Реших, че трябва да видя света и нямах намерение да чакам повече. Кога почвам? Естествено - веднага. С какво? С мотор. Защо с мотор? Ами всеки си има някакво предпочитание. Един пътува супер лукс и лети само първа класа, друг мисли, че автобусът е разумно и практично решение. Някой пък въртят педалите до припадане и намират удоволствие в това. Мотор си имах, а и карането му ми действаше така успокоително, че го ползвах като антидепресант. Усещането, което получаваш, не може да се сравни с никое друго. Чувстваш всяка дупка по пътя, всяка миризма, всеки шум, всеки полъх на вятъра… е и всяко разваляне на времето, но това са подробности, които сега не ви интересуват.

„ Желанията ти са закон за мен" каза Вселената и се захвана да уреди всичко, от което се нуждаех.

Остана големият въпрос: Какво мисли и как ще го приеме семейството? Реших, че ако те не искат да ме подкрепят, значи някъде през годините много сериозно съм сбъркал. Знаех, вярвах, че ме обичат и ще застанат зад мен, каквото и решение да взема. Като за начало нямах намерение да ги подлагам на много продължителен тест. Себе си също. Планът беше да отида до Монголия, през Русия, да покарам там седмица две и да се прибера. Общо месец.

Защо там, защо на Изток, защо не из Европа? Ами защото се познавам. Винаги са ме привличали странни места, места, на които почти никой не иска да ходи. Където всичко изглежда като недокоснато от времето, непокварено от съвременния начин на живот или буквално съсипано от човека. Да обикалям по първокласни пътища и луксозни хотели, никога не ми е било страст. Да си го кажа направо, дивото ме зове.

Подготовката

Моторът не беше първа младост, но с няколко малки промени и подмяна на някой части, смятах, че ще ме заведе и върне, до и от където пожелая. С кого обаче да потегля беше въпрос, на който нямах отговор. Мислих, че двама е оптималната бройка. Вярно, че ще трябва да се съобразявам с някого, но от друга страна винаги щях да имам компания и помощ, ако се наложи. По принцип се разбирам и спогаждам с всякакви хора, без значение, етнос, пол или възраст. За тази дестинация обаче, не намерих никаква подкрепа или желаещи да ме последват. Започвахме разговора с интерес, но като се стигне до това, че ще се ходи в Монголия следваше коментар:

- Ти луд ли се бе човек, какво ще правим там? Не става, за Европа няма проблем, но за там не ме търси!

Вече се бях примирил, че ще бъда сам и се бях захванал с планирането, когато телефонът ми иззвъня. Беше Митака, изключително забавен и позитивен тип. Тъкмо беше прехвърлил четиридесетте с модерно избръсната глава и подобаваща коремна мускулатура, състояща се от една огромна плочка. Непоправим оптимист, доста разсеян, типичен бохем, любител на Фейсбук, новините и домашно приготвения алкохол. Запознахме се преди няколко години в Берлин и от тогава редовно ме подвеждаше с каране, пиене на бира, и далеч по-сериозни неща. Миналата година ме нави да отидем в Норвегия, от което бях изключително доволен. С него вече бяхме пътували заедно, макар и за кратко и дето се вика, се знаехме кой, колко струва. Тъй като той не е по увъртането директно започна:

- Слушай сега, забрави я тази Монголия, там нищо няма, дай да обиколим централна Азия. Всички бивши руски републики, ще отидем и в Памир, високопланински езера, проходи над 4000м, върхове, реки…

Имаше и добър аргумент, двукратна Руска виза се изкарва много трудно, а без такава не можеш да излезеш от Монголия. Вариантът бе в едната посока да се лети със самолет. Не става! Твърде скъпо е, а и се губи основната идея, да тръгнеш и да се върнеш с мотора.

- Ами в Монголия кога? - попитах аз, но сякаш вече знаех отговора.

- Ще я включим в околосветското - без да се замисли ми отговори Митака.

Ей ,така исках да ми се говори! Оставих Монголия в графа „Чакащи".

Не знам дали е случайност, най-вероятно не, но няколко години по-рано бях чел пътеписа „По пътя на коприната " от Димо Калайджиев. Едно уникално приключение из Централна Азия. Със страхотните си фотографии и непринуден стил на писане, той ми помогна да се докосна до тази почти неизвестна за мен част от света. Спомням си, че ми беше направил толкова силно впечатление, че не си легнах, докато не стигнах до края. След това, няколко пъти съм се връщал и препрочитал всичко отново и отново. Казах си, че един ден трябва да видя това със собствените си очи. За да стане реалност, имах нужда от свободно време и стабилно финансиране. Не притежавах нито едното към момента, но знаех, че рано или късно ще имам. Убеден бях точно толкова, колкото вие сте убедени, че след деня идва нощта.

Първата и много важна стъпка е изкарване на всички необходими визи. Този въпрос, беше наистина сложен или по-точно бавен. Живеейки и пътувайки в Европа, сякаш свикваш с мисълта, че да няма граници е нещо нормално. Не стои така въпроса обаче, когато се налага да пътуваш из Азия. Общо трябваше да преминем през териториите на 18 държави, за много от тях се изискваше виза. Азърбайджан, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Казахстан и Русия. Преброихте ли ги? Седем броя. По седмица две и по един куп документи за всяка…получава се доста голямо ходене по мъките. Естествено, имаше лесен вариант:

Да отидем в голяма туристическа фирма и те щяха да подготвят всичко, от което имахме нужда. За съжаление, не разполагахме с излишни финанси и се наложи да се сблъскаме с бюрокрацията, която царува във всяко едно посолство. Безлични и отегчени служители, криещи се зад бронирани стъкла, използвайки властта, която временно са получили, за да ви накарат всячески да се откажете. Да се огънете, да се предадете и да молите за помощ. Ако сте гледали филма „Мисия Лондон„ ще се сетите какво имам предвид. В нашия случай, всичко беше под напрежение, заради малкото време, с което разполагахме.

В началото на месец февруари се усетих, че паспортът ми е изтекъл. Веднага подадох документи за нов. След като платих всички такси и направих необходимите снимки, ми казаха, че срокът за получаване е два месеца. Това значи, че по-рано от началото на Април няма шанс. Както винаги, погледнах на нещата позитивно и си казах, че имаме на разположение Април, Май и две седмици от Юни. Бяхме определили дата на тръгване 15 Юни. Да, ама Не! Двата месеца станаха три и се почна едно бягане, едно молене…в крайна сметка, благодарение на това, че съм голям късметлия, всичко беше направено навреме. Все пак съм длъжен да кажа, че попаднах на няколко доста отзивчиви и усмихнати служители, на които съм безкрайно благодарен.

Вторият въпрос беше как да подготвя мотора така, за да не ми създава проблеми?

През следващите 15-20000 километра, щяхме да се движим предимно по лоши или никакви пътища. Слабо населени или ненаселени изобщо места. За лукс, като резервни части и сервиз и дума не можеше става. Вярвах, че помощ човек може да получи навсякъде, но все пак предпочитах да съм подготвен. Как да предвидя всичко, което може да се случи и всичко, от което ще имам нужда? Отговорът беше много прост - няма как. Реших да сменя частите, подлежащи на смяна и тези, на които ще се наложи такава много скоро. Дотук добре, но къде? Започнах да звъня по обяви, търсих гараж, помещение, маза или каквото и да е, само да не съм на улицата. Звъннах и в няколко специализирани сервиза, колкото да ми развалят настроението с цени, по-високи от цената на мотора ми. И в миг решението само се появи само пред очите ми-превърнах апартаментa в гараж. Качих половината мотор в кухнята, понеже не можех целия. Навсякъде бях пръснал резервни части и инструменти. Кухненският плот беше тезгях. Тенджери и тигани бях напълнил с антифриз и спирачна течност. Навсякъде, даже и по тоалетната чиния имаше черни отпечатъци от пръсти, доказвайки неоспоримата ми вина. Гумите, смених вкъщи, на ламината, а маслото пред блока, ползвайки за прикритие колата. Въобще правех всичко, което един истински германец даже не би и помислил да стори. Не за друго, а защото така не е разрешено.

За да сменя съединителя обаче, бях сложил мотора легнал на земята, като умрял кон. Капакът на двигателя беше свален, а навсякъде из багажника на колата се търкаляха резервни части. Цареше творчески безпорядък, а аз приличах на средностатистически махленски тенекеджия. Стар анцуг, поизцапана тениска, мазни ръце и поглед показващ, че знам какво правя. Тъкмо се опитвах да вкарам два дебели пръста в дупка за един тънък, когато комшията от горния етаж ме изненада с думите:

- Малееее, съседе, какво става, счупен ли е, ще тръгне ли отново?

- Да - казах аз уверено. - Нищо му няма, съединителя сменям, рутинна процедура.

- Не знам, хич не ми изглежда добре, май работата е „шайзе", а?

- Спокойно – му отговорих – всичко е под контрол, аз съм българин, забрави ли?

Тръгна си дълбоко замислен, клатещ глава от ляво на дясно, както само един германец може. След час се върна, тъкмо когато пробвах пред блока каква съм я свършил. Не можеше да повярва на очите си. Моторът се движеше. От тогава ме гледа с голямо уважение и редовно ме подпитва по някои технически въпроси, свързани с неговата кола. За съжаление, повечето германци са като него, даже и една крушка не сменят сами. За целта звънят на специализирана фирма да го направи вместо тях.

Времето, както всички вие знаете, е относително понятие. Ако сме на работа - часовникът буквално замръзва, но ако сме с любим човек - направо лети. За мен обаче, тези няколко месеца просто отлетяха. Както вече споменах, Германия не е страна за безделници. Или работиш здраво, или си отиваш. Системата е желязна и не допуска никакви изключения. През май започна активният туристически сезон, а това е сферата, в която аз работя. На всичкото отгоре, на 6-ти Юни беше и финалът на шампионската лига Барселона срещу Ювентус. Градът буквално щеше да се пукне по шевовете. Отвсякъде някой звъни, пише или направо ти идва на крака и иска да плати в пъти повече от нормалното. Всички транспортни и туристически фирми бяха в голямо затруднение. Хотелите даже не вдигаха телефоните, а те не спираха да звънят и звънят. Навсякъде се размотаваха пияни фенове с шалчета и бира в ръка.

В последния ден билетите достигнаха невероятни цени. Пред очите ми изтъргуваха 4 билета за 40,000 евро. И до днес не мога да повярвам, че има хора които са толкова откачени, плащайки такива цени. 40,000 евро! С толкова пари целия свят щях да обиколя. Тия хора луди ли са? Но кой съм аз, за да ги съдя?

Като всички останали и аз бях поел малко повече от това, което можех да свърша. Системно се опитвах да изпреваря времето, но така и не се получаваше. Даже реших, да не го губя в излишен сън, да не се храня, да пиша мейли в движение, но и това не помагаше. След няколко дни в това темпо разбрах, че няма да стане и се отказах. Все пак държа да отбележа, че само с тази забързана и луда седмица, финансирах цялото си азиатско пътуване. И ако ме питате дали ще го направя отново? О, да, винаги когато мога.

Датата наближаваше, паричната част я бях уредил, моторът ми беше готов, а аз бях наполовина тръгнал. Митака обаче си купи неговия през април, и като изключим 250 км до Бургас, не го беше карал. Идеята бе, аз да тръгна от Берлин, да се срещнем в Бургас и от там да хващаме пътя.Той смяташе, да се прибере малко по-рано в България и да използва времето, докато аз пристигна, за да си стегне мотора. Познавайки го, малко се усъмних, че ще стане точно така, но затова по-нататък.

Денят на тръгване девети юни. Нямаше нищо значимо в тази дата, просто така се случи. Реших,че съм се наработил и трябва спешно да изчезвам. На въпросната сутрин прегледах набързо багажа, натоварих и без да му мисля много отпраших за България. Така или иначе, ако нещо бях забравил или нещо по мотора създаваше проблеми, имах на разположение няколко дни във Варна за решаване на въпроса.

Пътуването (Европа)

По тази дестинация съм пътувал много пъти. Правил съм го по всички възможни начини - с автобус, с микробус, с кола, че и няколко пъти с мотора. Винаги, когато тръгвам, в главата ми се върти мисълта, че е толкова дълъг и скучен път. После обаче установявам, че ми трябва само да запаля двигателя и всичко си идва на мястото. Някак си се отпускам и се понасям лек като птица. Гориво, тоалетна, чай, сандвичи и отново, и отново. Пътя го знаех наизуст, но бях пуснал навигацията и я поглеждах от време на време информативно, за да знам колко още ми остава. Някъде към девет вечерта бях почти до румънската граница. Отдавна минах километрите, които бях планувал за деня, но понеже знаех, че имам още най-много час до хотела, в който обикновено нощувах, реших, че ще се понапъна, но ще стигна. Малко преди границата, пътят беше отбит за ремонт. Естествено, хванах изхода, който бе посочен с голяма табела. Всичко беше ясно за известно време. После се почнаха едни села, едни неясни знаци… в крайна сметка се наложи да гледам и да разчитам изцяло на навигацията. Тя от своя страна, упорито ме караше да се върна обратно на главния път, който беше в ремонт. Сигурен съм, че и вие сте били в такава ситуация, когато се чудите на кого да вярвате, на табелите или на електрониката. Реших да е второто.

Намерих нов маршрут и го последвах. И така, село след село, завой след завой…три км до следващата отбивка…след седем км завий на ляво…след двеста метра на дясно…километрите се въртяха, времето си вървеше, стъмни се, а границата я