Амулетът/The Amulet

Глава 1

1971 година след Христа

Снегът се сипеше тихо на едри парцали. Пухкавите снежинки се трупаха упорито, превръщайки парка на малката християнска клиника в приказен пейзаж от коледна картичка. Клоните на дърветата се огъваха под тежестта на преспите. Така, в бялата безпределност, човек трудно можеше да си представи къде точно са алеите и пътеките, по които обикновено се разхождаха повечето от посетителите. Ослепителна чистота бе завладяла всичко. Дори изящните дървени пейки бяха скрити под тумбести грамади от сняг. Единствено силуетът на желязната беседка се очертаваше самотно на фона на облачното сиво небе.

Сестра Мелани взе подредената за закуска табла и както всяка сутрин се запъти към една от стаите. Намираше се в дъното на прясно измития коридор. Там бе настанена пациентка, за която отговаряше. Бедното момиче бе в напреднала бременност, когато постъпи в клиниката непосредствено след Коледа. Девойката изглеждаше много щастлива от факта, че носеше в утробата си малко създание, на което скоро му предстоеше да се появи на бял свят.

В първата неделя от новата година дойдоха двама посетители в скъпи костюми. По-кльощавият мъж остана пред вратата, а по-възрастният влезе в стаята при момичето. Не след дълго се разнесе истеричен вик. Ужасът буквално разряза тихата и спокойна атмосфера, царуваща в клиниката още от създаването й. Внезапно сигналната лампа над №14 започна да мига настойчиво. В дежурната стая нахално се разнесе тревожен звън.

Когато влетя запъхтяна в стаята, сестра Мелани се стъписа. Младата жена се мяташе диво в леглото. Мъжът я държеше здраво за ръцете и полагаше огромни, видимо неуспешни усилия да я успокои. Гостът извърна глава:

– Какво стоите! Извикайте лекар!

Лекарите се справиха бързо и овладяха ситуацията. Възникналият кръвоизлив бе спрян навреме. Последвалите изследвания показаха – плодът и бременността не бяха застрашени. Известно време след драмата момичето остана на успокоителни. В нейното състояние не й трябваха нови усложнения и отрицателни емоции.

След този случай Силия престана да говори. Затвори се напълно в себе си. Първите два дни дори отказваше да се храни, което принуди лекарите да я поставят на системи.

Изминаха три седмици. През това време сестра Мелани с героични усилия и търпение успя да убеди младата жена да спре безсмисленото гладуване. Въпреки младостта си бъдещата монахиня се отнасяше към задълженията си с любов и всеотдайност. Искрено вярваше, че работейки прилежно в клиниката, ще може да спази обета, които й предстоеше да даде пред Господ.

Сестра Мелани почука на вратата, обозначена с №14, въпреки че отлично знаеше, че няма да получи отговор. Все пак изчака няколко секунди и влезе в стаята. Силия седеше по нощница в леглото, над което бе закачено голямо дървено разпятие. Косите й се спускаха свободно върху раменете, а блуждаещият поглед се рееше нейде далеч зад леко запотените стъкла на прозореца. Дори не извърна глава. Изпитото й бледо лице не показа ни най-малък признак, по който да се разбере какво става в душата й. Въпреки че бяха започнали да избледняват, големите сини кръгове под очите все още можеха да се забележат върху каменната й физиономия. Ръцете спокойно лежаха кръстосани върху изпъкналия и напрегнат корем.

– Добро утро, госпожице Макгрегър – жизнерадостно и мелодично изчурулика Мелани, оставяйки таблата на масата до леглото.

– Това са първите кокичета. Не са ли чудесни? – опита се да привлече вниманието й тя.

Нежно погали белите цветчета, които срамежливо се подаваха от малка вазичка в средата на таблата. След като не получи отговор, нисичката, но енергична сестра въздъхна, насочи се към прозореца и издърпа пердетата докрай.

– За първи път виждам толкова много сняг – продължи тя, докато изсипваше малко вода в наредените една до друга саксии. – Имам чувството, че ако продължи да вали още няколко дни, ще затрупа и клиниката. Тогава, за да излезем до пътя, ще се наложи да копаем тунели. Все едно, че сме при ескимосите. Веднъж гледах филм по телевизията, където разрязваха големи ледени тухли и с тях строяха жилищата си. За нас е твърде очарователно това, което за тях е всекидневие, нали? – възкликна Мелани и се обърна към Силия, все още държейки пластмасовата кана, с която поливаше цветята.

Очите на пациентката вече не блуждаеха към сипещия се сняг. Бяха се спрели на леко закръглената фигура на сестрата. Това определено бе нещо ново. Мелани едва не издаде изненадата си, успя да се сдържи и продължи невъзмутимо да се занимава с обичайните си задължения. Отправи се към банята, продължаваше да бърбори за времето и как й се иска вече да е пролет. След три минути се върна и попита:

– Да ви налея ли чаша чай?

Жената в леглото не отговори веднага. Кимна едва след няколко мига, в които сестра Мелани бе затаила дъх в очакване. Секунди по-късно от порцелановата чаша се издигаше ароматна пара, а топлината бавно проникваше през бледата кожа и затопляше приятно студените длани на бременната.

– Защо си тук? – отрони се от устните й, които се бяха докоснали за малко до ръба на чашата.

От изненада сестра Мелани изтърва кърпата, с която забърсваше прахта от мебелите. Вече си мислеше, че това момиче е изгубило дар слово и няма да проговори никога.

– Ами, за да помагам на тези, които имат нужда – отвърна, без да се замисли тя.

– Не това имах предвид. Защо искаш да станеш монахиня? Защо се отказваш от нормален живот? – попита с по-силен глас Силия.

По бузите й изби лека руменина може би не само от въздействието на горещата течност.

– Трудно ми е да ви отговоря с няколко думи. Но... смятам, че тук имам сигурност. Знам какво ще правя всеки ден, хората ми вярват и разполагам с достатъчно време, за да се усамотя и да се моля на Господ – отвърна със сериозен тон сестра Мелани.

– За какво да се молиш?

– За хората, за пациентите, за близките ми – рече сестрата и извърна глава, смутена от острите и проницателни очи, които не спираха да я наблюдават.

– Не си искрена. Криеш нещо, нещо от което бягаш. Така ли е?

Последва минута мълчание, през която сестра Мелани очевидно обмисляше какво да отговори. Все пак бе доста странно, че тази млада и красива жена, която бе мълчала толкова дълго време, сега се интересува така живо от личния й живот.

– И така да е, не ми се говори на тази тема – отвърна троснато сестрата и продължи да бърше перваза.

– Близък човек ли загуби?

Мелани замръзна за миг. Бавно се обърна към леглото и леко кимна.

– Как се случи?

– Бе само на седем годинки. Брат ми Джефри. Отивахме към парка, за да покараме колелета и когато пресичахме пътя... Когато пресичахме пътя, ни връхлетя камион. Той загина, а аз се спасих.

Тишината, която увисна за момент във въздуха, бе нарушена от пациентката.

– Съжалявам за брат ти.

– Грешката бе моя. Бях по-голямата и отговарях за него. Трябваше да го предпазя. Но не можах – рече сестра Мелани, а очите й се насълзиха. – Трябваше първо аз да мина, а го оставих да тръгне пред мен.

– Заради тази трагедия ли реши да станеш монахиня?

– Не веднага. Оттогава изминаха две години. Никой не ме обвини, но го виждах в очите на хората. Никой не го изрече на глас, но знаех, че всички ме смятат за виновна. Повярвайте, трудно се живее с такава вина. Обсебва те изцяло, не ти дава покой и за минута. Ако не бях се обърнала към църквата може би щях да направя опит да се самоубия... Не знам... Когато завърших училище, отидох в църквата и се изповядах. Отецът ми каза, че мога да върна спокойствието на душата си, но първо трябва да си възвърна вярата в хората и да помагам на слабите. Тогава за пръв път се почувствах уверена и вече знаех какво трябва да направя.

– Сигурна ли си, че не грешиш?

– Само Бог е безгрешен. Но мога да кажа, че точно това искам да върша занапред. Само така се чувствам полезна и намирам покой със самата себе си. – А вие, вие от какво бягате? – внезапно попита Мелани и приседна в края на леглото.

Силия се усмихна едва забележимо. Остави празната чаша върху таблата и отново обърна поглед към събеседничката си.

– От човека, когото обичам, и от щастието си.

– Как така?

– Струва ти се странно – отвърна Силия и инстинктивно погали с ръка корема си.

Това нямаше как да убегне от погледа на сестрата.

– Влюбих се, но семейството ми смята, че мъжът не е подходящ за мен. Затова не трябва да имаме нищо общо. Дори трябва да се откажа от него.

– Детето негово ли е? – тихо попита сестрата.

– Да – Силия пак погали корема си.

– Заради това ли се получи онзи инцидент след Нова година?

– Не точно.

– Ами?

– Искат да се откажа от детето, да го дам за осиновяване.

– Боже Господи! – не се сдържа сестра Мелани и стана на крака. – Но как е възможно това?

– В нашия свят, в света на богатите, има неписани правила и ако ги нарушиш, ще трябва да понесеш и последствията. Няма милост за никого.

– Значи, излиза, че не можеш да се омъжиш за този, когото обичаш. И дори не можеш да задържиш собственото си дете! – отново възкликна сестра Мелани. – А аз си мислех, че да си богат е чудесно. Можеш да си купиш всичко, имаш свободата да отидеш до всяко кътче на света – допълни тя и поклати невярващо с глава.

– Мнозина мислят така, но това е голяма заблуда. Да, мога да си купя всичко и да отида, където си поискам. Но нямам свободата да обичам този, когото искам, нито да задържа детето ни.

– А той какво смята по въпроса?

– Не знае, че съм бременна.

– Как така не знае?

– Не мога да му кажа.

– И защо?

– Защото съм сгодена за друг мъж и той не трябва да узнае за моето необмислено увлечение, както го определиха родителите ми.

– Сега стана още по-сложно – въздъхна сестра Мелани и отново седна на леглото. – А годеникът ви, той знае ли, че сте тук?

– И това е тайна, която трябва завинаги да остане скрита между стените на тази клиника.

– Сега си обяснявам защо почти нямате посетители. Беше ми чудно. Толкова хубава и млада жена, която скоро очаква да стане майка, а никой не я посещава. И когато най-сетне някой дойде, се случи онзи инцидент, при който едва не загубихте детето...

– Така е. Крият ме от всички и най-вече от семейството на годеника ми.

– Той какъв е?

– Като мен. От богат род. Всяка млада дама би си мечтала за партия като него. Но не и аз.

– Защо?

– Не съм влюбена в него, иначе е добър човек.

– А как не са ви накарали да направите аборт? – зачуди се сестрата.

– Не исках. Успях да скрия бременността си до края на петия месец, а когато роднините ми усетиха, бе вече твърде късно. И, слава богу, че стана така.

Сестра Мелани се изправи, постоя мълчаливо, взирайки се в пациентката, и рече:

– Не ви разбирам вас, богатите. Живеете толкова сложно.

Обърна поглед към таблата на шкафчето и добави:

– Нали ще си изядете закуската?

– Щом ме молиш, с най-голямо удоволствие. И... сестра Мелани...

– Да?

– Благодаря ти за всичко. Повярвай, ти ми помагаш много. Правиш го от сърце. Наистина си призвана да се грижиш за хората...

– Благодаря ви, госпожице Макгрегър – отвърна сестра Мелани, чийто бузи пламнаха от похвалата. – Ако се нуждаете от нещо, само ми позвънете. А сега трябва да посетя и останалите пациенти – рече тя и тихо излезе от стаята.

Свечеряваше се. Силия затвори книгата, която четеше от часове. Постави я на леглото и се пресегна към бял ключ, монтиран на стената. Щракна го, в стаята се разнесе мекият тембър на говорителя от телевизора, поставен на специален шкаф срещу леглото. Бяха започнали централните вечерни новини на Си Би Ес за 29 януари. Тези дни неизменно първите репортажи бяха свързани с военните действия във Виетнам. Съобщаваше се, че скоро демократичните южновиетнамски войски ще навлязат в Лаос, за да разбият снабдителните бази на комунистите и, естествено, това ще стане с подкрепата на американските военновъздушни сили.

Водещият продължи с новината, че съдът е признал за виновен в убийство първа степен сектанта Чарлз Менсън и трима негови последователи. На екрана се показаха архивни кадри от къщата на холивудския режисьор Роман Полански в Лос Анджелис, където Менсън бе убил по най-брутален начин жена му и още 6 души. Следващият репортаж отразяваше ужасни расови размирици в Северна Каролина с палежи и взривове. Кадрите не бяха приятни за гледане и Силия извърна глава от телевизора. Отново погледна към екрана, щом съобщиха за обнадеждаващата научна новина. За синтезирането по изкуствен път на хормона на растежа – соматотропин, което даваше шанс за лекуване на деца джуджета.

Вървяха международните новини, споменаването на Египет възкреси топли чувства в сърцето на Силия. В главата й спонтанно нахлуха спомени от екскурзията дотам и от всички онези незабравими щастливи мигове, прекарани на борда на „Принцесата на Египет". Говорителят я върна към действителността с тъжната новина за намирането на убит млад мъж, чието тяло било захвърлено сред доковете на Александрия. Според източници от посолството на САЩ в Египет ставало въпрос за отвлечен американец. А убийството най-вероятно било дело на похитителите му – активисти на терористичната организация Мюсюлмански братя. В горния десен ъгъл на екрана се появи малка снимка на мъж в униформа и говорителят съобщи, че името на убития е Питър Фланегън.

Силия пребледня, пръстите на ръцете й се вкопчиха в чаршафа на леглото. Широко отворените й очи се бяха впили в снимката на екрана, а изреченото име продължаваше да кънти зловещо в главата й.

„Питър Фланегън, Питър Фланегън, Питър Фланегън..."

Гърдите й се издуха, най-накрая успя да си поеме въздух, който дробовете й изхвърлиха навън в неистов вик:

– Неееее!

Глава 2

Египет – 870 година преди Христа

Настъпи третият час от деня. Меките и топли лъчи на Ра¹ се спускаха от небето и галеха нежно полираните червени каменни стени на величествения храм. Бе издигнат още в древни времена в чест на богинята Баст² – закрилник на бившата египетската столица Бубастис³. Лекият и прохладен ветрец, идващ от голямата река⁴, се промушваше срамежливо между зелените листа на палмите, разклащаше леко клоните на смокините и се спускаше ниско над свещеното езеро, набраздявайки зеленикавата му огледална повърхност. Семейство пъстропери патици невъзмутимо пореше водата в строен ред, малките, пет-шест на брой, следваха неотлъчно майката, която елегантно заобикаляше зелените острови с току-що отворили се сини лотоси. Лазурните като небето над тях копринени листа неусетно разцъфваха в цялото си великолепие, а от пазвата им се показваха оцветените в слънчеви багри златни дъна.

Човек би помислил, че се е пренесъл в необятните полета на Аменти⁵ с властващото навсякъде блаженството. Но това бе само илюзия. От храсталаците внезапно изскочиха три котки. С пронизително мяучене и съскане профучаха покрай входа на храма и се изгубиха между стволовете на смокините. Няколко от налягалите между лотосовидните колони котки мързеливо надигнаха глави, за да изгледат безучастно причинителите на олелията. Останалите им събратя дори не благоволиха да помръднат от припека, на който се бяха проснали.

Богато орнаментираната кедрова врата на храма се отвори бавно. Показа се стройната фигура на млада жена. Бе облечена във фина бяла ленена туника, прилепнала плътно по тялото и стигаща почти до прасците на босите й крака. Гарвановочерните гъсти кичури на перуката й се спускаха до облените в бронзов тен голи рамене, около които се увиваха широки презрамки, придържащи туниката. Малко над лактите проблясваха масивни златни гривни, а огърлица от същия благороден метал се увиваше като змия около нежната и дълга шия. В ръце държеше голям червеникав глинен съд с тясно гърло. Нямаше дръжки и жената го повдигна на рамо. Запъти се към стъпалата, внимавайки да не настъпи някое от налягалите по каменните плочи животни.

– Събуди се в мир, велика богиньо Баст – напяваше провлечено тя, вървейки по пътеката, водеща към свещеното езеро.

Щом приближи до спокойните води, сне глинения съд на брега и приклекна. Посегна с ръка към водата и нежно я погали. Отново взе съда и бавно потопи гърлото му. Когато водата изпълни половината от утробата му, ръцете на жената го повдигнаха и поставиха върху каменна плоча, вкопана в брега. Ръцете й пак се протегнаха към водата. Дланите се присъединиха една към друга и гребнаха от хладната течност. В следващия миг водата се разливаше върху меката и стегната кожа на руменото й лице. Жената се наплиска още два пъти и се изправи, тръскайки длани във въздуха. Наоколо се разхвърчаха дребни като мъниста капчици. Тя притвори очи и остави слънчевите лъчи да огреят лицето й, по което все още се стичаха тънки струйки вода. Постоя така известно време, отвори кафявите си очи и обходи с поглед брега наоколо. Направи няколко малки стъпки встрани и отново приклекна до водата, която бе застлана с килим от матовозелени листа. По средата се бе разтворил цветът на благоуханен син лотос. Жената протегна ръце и откъсна нежното цвете. Забоде дръжката му в гъстите кичури на перуката си. Върна се при червения глинен съд, повдигна го пак на рамо и се запъти обратно към гранитния вход на храма.

Премина с тихи малки стъпки първата зала, до чийто странични стени в редици се извисяваха масивни каменни колони. Насочи се към втората зала, в чийто полумрак се забелязваха златни звезди. Блещукаха от боядисания в синьо таван, който се поддържаше от шест реда обли лотосовидни колони. Най-накрая се изкачи до третата зала, където се намираше големият дом⁶, обитаван от свещената статуя на богинята Баст. Младата жена отнесе глинения съд с водата в малко помещение, чийто стени бяха изрисувани със сцени и йероглифи, даващи указания за приготвянето на различни благовонни масла. Изля част от водата в широко медно корито и остави глинения съд на пода. Пресегна се към ниша в стената, в която бяха подредени покрити с кожа алабастрови гърнета. Съдържаха съставките за приготвянето на ароматните масла. Взе гърненцето с джабаит⁷. Бръкна в него с изящно оформената като къпеща се жена лъжичка и разтърси прашеца над меденото корито с вода. Повтори действията си и прибави още стрита ароматна тръстика, сонтер⁸, острица, хвойна, шафран, канела, кардамон, нард, мента и сакъз. Добре разбърка сместа и се насочи към дървената маса, върху която бяха подредени различни кутийки и чашки с ароматни масла, прахове и бои. Част от тях бяха донесени чак от Пунт⁹.

Младата жена взе синя тубичка, отвори капачето и изсипа малко черен прах в чашка, поставена в средата на гладко полирана крушовидна палитра. Хвана малката четчица, която лежеше върху нея, и я потопи в чашката. Огледа лицето си в бронзово огледало, внимателно нанесе черния прах върху веждите и ги удължи встрани. Гримира и горните клепачи. Щом дойде ред на долните, черният прах бе заменен със зелен. Отново бе изтеглена дълга линия по края на клепачите, навън от очите, която се присъедини към черната. Устните бяха намазани с червена охра, а перуката бе поръсена с парфюм от смирна. Накрая жената взе златна чаша с вода, примесена с натрон¹⁰, и изплакна устата си.

Тоалетът й бе готов. Тя вдигна меденото корито и го отнесе в дъното на залата, оставяйки съда пред позлатените кедрови врати на големия дом. Запали огън в каменния жертвеник, пречисти помещението с тамян и счупи глинения печат, който свързваше вратите. Отвори ги и падна на колене пред появилата се отвътре златна женска фигура с котешка глава. Постоя няколко секунди с прилепнало към пода чело, повдигна очи към статуята и заговори:

– Не извисявам глас в дома на дъщерята на Ра. Не изричам лъжи в дома на дамата от Изтока. О, Баст, покровителко на дома и семейството, ти, която бдиш над щастието на твоите чеда. Египтяните се прекланят пред твоята мощ и знаят, че могат да разчитат на твоята защита в твоето убежище, в което никой не може да бъде преследван. Ти си блага за тези, които те почитат, но ти си окото на Ра и гневът на Сехмет¹¹ бързо може да се стовари над враговете, които се тълпят на границите ни. Но днес е велик ден и хората ще видят твоята божествена осанка и ще чуят вълшебните звуци на систрата¹² ти. Позволи им да славят името ти с химни и песни и да жертват живота на тварите, за да ги пазиш и закриляш. Знам, че не съм достойна за милостта ти, но те моля да закриляш онези, които с мисли и дела искат да върнат величието на страната ни. И спри тези, които само се кичат безсрамно с името ти, за да се домогнат до властта, която не им е дадена от боговете.

Последните думи заглъхнаха, изведнъж в залата проблесна слънчев лъч. Проряза сумрака и огря лявата ръка на статуята, чийто пръсти стискаха кръстовидния анх¹³. Секна така изненадващо, както се бе и появил. Очите на жрицата се разшириха от изненада. Побърза да сведе глава към пода в страхопочитание пред явния божествен знак. Когато ударите на сърцето й отново възвърнаха обичайния си ритъм, се изправи, хвърли тамян в огъня, който лумна силно и огря гордата осанка на статуята. Жената потопи ленена кърпа в меденото корито с благовонията, изстиска я и започна внимателно да мие тялото на богинята, шепнейки магически слова. Щом цялата статуя бе избърсана, жената приклекна до малко дървено сандъче, от което взе тесла и длето. Приближи се до главата на статуята и докосна двете страни на лицето й с инструментите, нашепвайки заклинания.

Жената напусна залата, но се върна с голям поднос, на който бяха наредени кана с бира, чиния с печена патица, купа със зеленчуци, хляб и сладкиши. Подносът бе оставен в краката на статуята, вратите на големия дом бяха затворени, а жената се оттегли заднишком от помещението. Повторно се върна с нов поднос с храна и повтори целия ритуал. Жрицата се зае с тоалета на богинята. Гримира я внимателно и я напръска с парфюмите, донесени при повторното влизане.

Пламъците от жертвеника хвърляха игриви отблясъци наоколо, отразявайки уголемената сянка на жрицата по стената. Тя протегна ръка към вътрешността на големия дом. Зад краката на богинята стояха две малки абсолютно еднакви котешки фигурки, излъчваха зеленикав отблясък около себе си. Жрицата взе едната, разгърна кожената връв и я окачи на шията си. Затвори вратите, запечата ги с глинен печат и бавно започна да се отдалечава на колене, притегляйки с ръка меденото корито с благовонията, а с другата забърсваше следите зад себе си по пода с метличка.

– Напускам и оставям великото ти лице зад мен. Напускам и оставям великото ти лице зад мен...

Изправи се чак на изхода. Взе коритото и тръгна през залата с колоните. Фигурата й се очертаваше от оскъдната светлина, която проникваше от малките прозорчета до високия таван.

Бе направила само няколко крачки. Изведнъж се олюля и се строполи на каменния под, който мигновено отпрати към стените пронизителния звук от падналото корито. Водата с благовонията се разплиска, а ехото повтори още няколко пъти шума, който се промуши между колоните и заглъхна, отлитайки някъде навън. Тялото на жената се сгърчи в силни конвулсии. От ъгълчето на устните й се процеди струйка белезникава пяна. Очите бяха широко отворени, ала погледът й бе замръзнал нейде в пространството отпред.

Глава 3

Бостън – наши дни

Голямата стрелка на кръглия електронен часовник в заседателната зала сочеше 15 минути след 9 часа сутринта. Някои от директорите на парфюмерийната компания „Бриз" вече открито нервничеха от забавянето на съвещанието на борда, обявено точно за 9. Всички чакаха шефката на рекламния отдел Линда О’Браян, но никой не смееше открито да изрази недоволство от нейното закъснение. Червенокоската, както я наричаха колегите, представляваше двама от основните акционери в компанията. Баща й Дан О’Браян бе президент на Бостънската корпоративна банка, а дядо й по майчина линия Шон Макгрегър все още бе един от най-влиятелните хора в Бостън. И въпреки че бе надхвърлил седемдесетте, думата му се чуваше навсякъде из деловите среди.

Бенжамин Брук – председател на борда на директорите, припряно погледна за пореден път златния си „Ролекс. И той разбираше, че повече няма основание да отлага началото на заседанието. Още повече – не обещаваше да е от най-приятните. Финансовите резултати за първото тримесечие не бяха никак добри и надеждите за възвръщане на загубите от предходната година се изпаряваха с всеки изминал ден. Особено лошо бе положението в сектора за мъжка козметика, продуктите на „Бриз отстъпваха завоюваната с толкова усилия пазарна ниша от конкуренцията.

За пръв път в своята почти 55-годишна история компанията не изплати дивиденти на своите акционери. Те се отнесоха твърде философски към създалата се ситуация и на своето годишно събрание решиха да не сменят борда въпреки незадоволителните финансови резултати. Брук се почувства задължен да оправдае доверието и с общи усилия бяха набелязани конкретни мерки. Бързо трябваше да изправят компанията на крака и да й върнат водещото място в световния козметичен бизнес. Но както изглежда, кризисният план засега не даваше кой знае какви резултати въпреки съкращенията, извършени в три от американските поделения, и подготовката за преместване производството на някои артикули в Индонезия и Малайзия.

Точно когато се канеше да помоли присъстващите да заемат места около елипсовидната махагоновата маса, вратата се отвори с трясък и в залата влетя млада жена с развети червени коси. Тихите разговори между директорите секнаха и всички извърнаха погледи към Линда О’Браян. Тя запъхтяно взе да се извинява с натоварения уличен трафик, откачи кожената чанта от рамо и я просна на масата. Учудено изгледа колегите си и рече със спокоен глас:

– Е, няма ли да започваме вече?

Брук се изкашля пресилено, хвърли укорителен поглед към Линда и с бавен и дори леко провлачен глас помоли всички да седнат. Когато седемте членове на борда се отпуснаха на меките кожени столове, в залата влезе секретарка с кафета и минерална вода. Жената сервира педантично и бързо излезе. От тавана зад председателя Брук безшумно се спусна бял екран, появи се и първият слайд – графика на спада в общите продажби за първото тримесечие.

– Уважаеми колеги – започна Брук и огледа всички под дебелите рогови рамки на очилата си, – пред всеки един от вас лежи папка с доклад за резултатите на компанията за изминалото тримесечие. Нямам намерение подробно да се спирам на всичко, което е написано вътре, и смятам да засегна само най-важните моменти. На първо място, както може да видите на екрана, стои въпросът за продължаващия спад на продажбите, който достигна 8%. Според анализите това до голяма степен се дължи на все още незавършилото преструктуриране на компанията и най-вече на забавянето на старта на производството в Индонезия. И така, господин Шорт, бихте ли ни осведомили относно този аспект?

Пълният Малкълм Шорт бе изпълнителен директор. Той се размърда в стола и кимна към Брук. След миг пискливият глас, който рязко контрастираше на обемната му фигура, се разнесе из въздуха.

– Както, предполагам, знаете, вчера се върнах от инспекция от завода ни в Индонезия. Технологично оборудването е монтирано и готово за производство. Суровините са доставени, но все още имаме затруднения с набирането на квалифицирана работна ръка. Мисля, че до месец можем да започнем производство, ако намерим необходимите специалисти. Но може би тук трябва да дадем думата на господин Съливан, все пак навлизаме в неговата територия.

– Благодаря ти, Малкълм – рече Брук и се обърна към директора по човешките ресурси Кларк Съливан, който седеше отдясно на масата. – Е, Кларк, какъв е проблемът с кадрите?

– Действително се натъкнахме на затруднения с набирането на работна ръка за отделните сектори на производствения цикъл и закъсняхме с провеждането на квалификационни курсове – започна слабоватият мъж, чийто костюм висеше на него като на закачалка. – До две седмици тези курсове ще приключат, но въпреки това все още имаме недостиг на хора и по тази причина се наложи да командироваме 20 специалисти от поделението ни в Индия за период от шест месеца. Надявам се за този период да им подготвим заместници от местни кадри и както заяви уважаемият господин Шорт, да успеем да стартираме производството до месец – допълни Съливан и обърна изпитото си и измъчено на вид лице към Брук, с което даде да се разбере, че няма какво повече да каже.

Брук разбра намека, отпи голяма глътка кафе и внимателно върна чашата в чинийката.

– Дотук като че ли нещата вървят добре. Бих желал да засегна още един въпрос около Индонезия. Уточнена ли е напълно номенклатурата на артикулите, които ще се произвеждат там? Какво можете да ни кажете по този въпрос, госпожице Колинс?

Елегантно облечената жена около четиридесетте, която очевидно полагаше огромни усилия, за да поддържа безупречен външен вид, не побърза да отговори веднага. Тя се пресегна с ръце, на които можеха да се забележат масивни златни гривни и едри пръстени, към портативния си компютър и отвори панела с екрана.

– Производствената листа е напълно уточнена, за което бих искала да благодаря на господин Нортън, чийто отдел изготви маркетинговото проучване – започна с отработен кокетен глас Сара Колинс, без да пропусне да хвърли мазна усмивка към директора по продажбите Хенри Нортън.

Напоследък упорито го преследваше с ухажванията си.

– Основно ще разчитаме на артикули, характерни за източния пазар. Смятаме да обърнем внимание и на избелващите кремове и лосиони, които се търсят много в Далечния изток.

Слайдът на екрана зад Брук се смени и графиката бе заменена с нова. Шефът на борда извърна глава към нея и заби отново поглед в папката отпред.

– Според анализа ясно се вижда, че компанията ни регистрира значително изоставане в изготвянето на нови продукти спрямо основните ни конкуренти. Както можете да видите на екрана, например от „Лореал и „Лаудер са пуснали на пазара пет пъти повече артикули от нас, а изоставането ни в мъжкия сектор е дори още по-драстично – заяви Брук с равномерен тон и хвърли поглед към Сара Колинс, която отговаряше за развойната дейност.

– Това действително е така, но нищо не може да се направи. Средствата за разработване на нови продукти бяха орязани! – възкликна Колинс и инстинктивно погледна към Глория Къркпатрик, която оглавяваше финансите и счетоводството. – А и спадът на продажбите е пряко свързан и с недостатъчно агресивната ни рекламна политика – добави ехидно Колинс и с интерес зачака реакция на последните си думи.

– Хайде, хайде, пак рекламата ти е виновна, Сара – намеси се със сърдит тон Линда О’Браян, която нервно тръсна с глава, без да дочака да й бъде предоставена думата. – Нямали сме агресивна стратегия? И какво да рекламираме? Не се създава нищо ново и лежим на стари лаври!

– Дами, да не нарушаваме добрия тон – прекъсна спора Брук и даде думата на финансовата директорка.

– Отлично знаете, че след спада на печалбата за миналата година се наложиха бюджетни ограничения, така че не виждам смисъл да се отправят необосновани обвинения – рече енергично Глория Кърпатрик, която от позицията на 50-те си години бе свикнала на всякакви удари под кръста и не се впечатли кой знае колко от прехвърлянето на топката в нейното поле. – А и освен това мога да ви уведомя, че няма да се изплащат премии за тримесечието, така че затягането на коланите ще продължи и занапред – допълни тя и сне очилата си.

– Ще си позволя да формулирам няколко решения, които ще помоля да бъдат гласувани – рече Брук и многозначително изгледа всички присъстващи. – На първо място даваме срок от един месец за старт на производството в Индонезия. Също така даваме същия срок на отдела за развойна дейност за представяне на стратегия за увеличаване броя на новите продукти, особено в мъжкия сектор. Имайте предвид, че акционерите няма да ни гласуват повторно доверие, ако не овладеем бързо ситуацията и не постигнем по-добри финансови резултати. Който е за подкрепа на тези мерки, нека да гласува.

Всички директори вдигнаха ръка. Последна го направи Сара Колинс, която вътрешно негодуваше, но все пак нямаше никакво желание да остане в изолация.

– Приема се. Заседанието е закрито – рече Брук и пръв се надигна от мястото си.

Улицата, водеща до старата щатска сграда, бе изпълнена с оживен поток от хора и превозни средства – обичайна гледка, с която започваше всеки делничен ден в ситито на Бостън. Издържаната във федерален стил триетажната сграда, от чийто балкон на 4 юли 1776 г. е била прочетена Декларацията за независимост, се гушеше страхливо между огромните стъклени небостъргачи. Те се извисяваха заплашително наоколо, сякаш всеки момент щяха да стъпчат джуджето, което нахално се вреше в краката им.

Сали Дебъроу отмести неохотно поглед от уличната панорама, откриваща се от четвъртия етаж на административната сграда. Там се помещаваха офисите на „Бриз". Вратата на кабинета се отвори и влезе шефката й Линда О’Браян.

– Как мина? – попита Сали с леко дрезгав глас и пое подадената папка с документи.

– Нищо особено – отвърна Линда и веднага се запъти към своя кабинет, който бе свързан с този на асистентката й.

Хвърли чантата на бюрото си веднага щом влезе.

– Е, разбира се, онази дърта коза Сара Колинс не пропусна да се заяде с мен. Явно се ядосваше, че закъснях, а Брук не започна заседанието без мен – добави Линда, седна и включи компютъра си.

– Значи е имало прехвърчане на искри – отбеляза с нескрит интерес Сали, следвайки плътно шефката си по петите.

– Не се вдъхновявай толкова. Знаеш, че Брук прекъсва в зародиш такива забавления, така че непрестанният ти глад за клюки и сензации няма шанс да бъде задоволен.

Сали направи обидена физиономия зад стъклата на очилата си и зае отбранителна позиция. Но думите й увиснаха във въздуха, тъй като Линда я изпревари.

– И не се прави на светица. Мислиш, че не знам кой сви онзи номер на Сара? – попита Линда, а миг след това двете прихнаха в бурен смях.

– Ама, видя ли опулената физиономия на Нортън, когато фръцлата му каза, че приема поканата за вечеря – извика Сали през сълзи, имитирайки театрално изкълчената манекенска походка на Сара Колинс. – Скъпи Хенри, букетът е направо разкошен. Винаги съм знаела, че имаш отличен вкус, и с радост приемам поканата ти за вечеря – продължи превзето с имитациите си Сали, отново се преви от смях и даже извади носна кърпичка, за да избърше бликналите сълзи.

– И колко струваше букетът?

– Скъпичък, изръсих се с цели 50 долара. Но си заслужаваше гледката – отвърна Сали.

Отиде до кабинета си и се върна с чаша минерална вода.

– Добре. Стига