Холистично общество

АЛЕКСАНДЪР МИЛАНОВ

ХОЛИСТИЧНО ОБЩЕСТВО

Автор: © Александър Славков Миланов, 2016

Издател: © Фондация „Граждани на Новата епоха", 2016

www.newagecitizens.org

e-mail: alexander.milanov.nac@gmail.com

Редактор: Георги Караманев

Дизайн: ДИЗАЙН ДЕПО ЕООД

ISBN 978-954-92756-4-3

Тази книга се посвещава на всички лица, които ще проправят път за изграждане на холистично общество.

ПРЕДГОВОР

Не се страхувай да погледнеш напред!

90-те години и краят на Студената война доведоха със себе си затишието, което някои побързаха да обявят дори за край на историята. Уморени от войни и идеологическо противопоставяне, богатите държави изтласкаха тлеещите конфликти далеч от земите си и на синята планета се възцари летаргията на либералната демокрация. Като че ли с триумфа на капитализма приключи вечната битка на хората за нещо по-добро, за по-разумно, справедливо и отговорно глобално общество.

С новото хилядолетие обаче дойдоха и новите предизвикателства. Младите поколения в развитите държави се умориха от унифициращия се свят, в обществата зейнаха повече социални кратери, причинени от недъзите на капиталистическия модел. И ако допреди няколко десетилетия търсенето на различно обществено развитие изглеждаше приоритет само на хора, които мейнстриймът изтикваше в полето на маргиналното, днес все по-близо до критичната маса са тези, които вярват, че е време да потърсим различното бъдеще.

Такова бъдеще, в което:

Между бедните и богатите държави и личности не се шири все по-безбрежен океан;

Гладът и липсата на елементарни условия за живот на половината човечество не контрастира с демонстративното изобилие на консуматорското общество;

Политиците не са актьори, откъснати от проблемите и ежедневието, случайно попаднали на върха на обществената пирамида, а предлагат различни решения; сблъсък на идеи, а не на личности;

Общото търсене на смисъла не се изчерпва с култура на забавлението, на убиването на време, смисли и послания;

Престъпленията и агресията не са норма, стимул, новина от телевизията и забавление, а получават заслужената стигма и предизвикват обществен катарзис;

Можем да гледаме към Земята под краката ни като към приятел;

Отнемаме на капитала ролята на божество. Парите от пиедестала на върховен бог се завръщат в заслуженото си място на елементарно и заменяемо средство за обмен;

Сблъсъкът на цивилизации и тяхното взаимно неразбиране се заменя от истинско уважение и желание за опознаване.

Войните вече не съществуват като начин за решаване на проблеми; чуждата смърт и унижение не могат да бъдат повод за гордост и самочувствие.

Не изоставаме от собственото си време, заобикаляйки се с много технологии и скъпи играчки, но с малко идеи и още по-малко мечти.

Всяко поколение има правото да потърси своите отговори на вечните въпроси. Движението на историята не винаги е праволинейно, целенасочено, водено от обективни фактори или силни лидери. Понякога картината на бъдещето се рисува от многото отделни рисунки от различни възрасти и краища на света.

Който стои на едно място, той се движи назад. Но за да имаме бъдеще, а не да потъваме в блатото на компрометираното настояще, единственият шанс е да вярваме, че едно различно общество е възможно.

Идеалите съществуват не защото могат да бъдат постигнати, а понеже само те ни водят напред, привличайки ни да ги доближаваме крачка по крачка. Същото важи и за утопиите, за тези от тях, които се крепят на хуманни ценности и човеколюбие.

Книгата в ръцете ви, ако не да нарисува едно идеално общество или една лична утопия, има силата да ни докаже именно това – че по-доброто бъдеще е възможно и е редно да си задаваме резонните въпроси, за да намерим правилните отговори. Да подлагаме на съмнение авторитетите и да търсим решения. Да не се примиряваме с ежедневните несправедливости, да не се оправдаваме с ограниченията на отделния човек, а заедно и осъзнато да се борим за нещо по-добро.

Дори да не искаме, бъдещето винаги идва. А сега то е по-непредсказуемо от всякога, защото темите на натрупваното напрежение между социумите, изкуственият интелект, междукултурните конфликти, изкривяването на доминиращия ценностен модел и генезисът на недоволните поколения, които изграждаме, поставят своите дълги и трудни въпроси.

Откъде трябва да вземем пример за това различно бъдеще? Александър Миланов намира логичния отговор в щастливото семейство, оцеляло като модел през епохите независимо от всички удари и особености на системите.

Да, утопиите на миналото се провалиха, но изиграха своята роля. Нужна е смелост, за да признаем, че същото се случи и с утопията, в която живеем днес. Дори с риска идващият обществен модел отново да е утопия, то всяка следваща е поне малко по-справедлива и подчинена на своя логика, както ни учи историята.

Парадигмата на обществените отношения не се изчерпва с капитализма и комунизма, новото време изисква и нов, различен път, отдавна търсен от теоретиците и философите. Достатъчно неотъпкан и съдържащ в себе си безкрайната панорама от изисквания, които поставя днешният ден.

Как ли ще изглежда този път?

Дали различната възможност не е холистичният модел с неговите логично подредени приоритети, системи и отношения?

Може ли обществото, което предстои да се развие, да е изградено целенасочено, а не стихийно, както се е случвало винаги досега?

Въпросите са много, а само едно е сигурно. По-доброто бъдеще се създава от тези, които имат дързостта и мъдростта да го потърсят.

Георги Караманев

ВЪВЕДЕНИЕ

Свидетели сме на безпрецедентни глобални предизвикателства от наднационално естество, които не могат да бъдат цялостно разрешени с настоящата парадигма на национален егоизъм и корпоративна доминация. Примери за такъв тип проблеми са глобалното затопляне и климатичните промени; продължаващата трудова експлоатация на по-голямата част от населението; икономическата нищета на милиарди хора; нарастващите конфликтни нагласи между различни народи. Съществува общ белег между тези предизвикателства и той е, че те са резултат от функционирането на настоящата социална система.

Решаването на тези проблеми теоретично е осъществимо, но е налице институционална немощ и липса на мотивация на водещи държави и частни организации за прилагане на работещи решения. Поради това е необходимо цялостно преосмисляне на начина на функциониране на системата на глобално ниво. Егоистичните нагласи, които тя поддържа сред своите участници, се явяват основен катализатор на редица проблеми и препятствие пред хармонично социално организиране.

Днес наблюдаваме как световни лидери не осмислят в дълбочина ефекта от своето поведение и се чувстват безсилни да предотвратят негативното въздействие, което самите те оказват върху света.

Зад всеки продукт, който създаваме и консумираме, съществува проследима верига от нарушаване на човешки права и замърсяване, които много трудно могат да бъдат избегнати в настоящата икономическа система.

Желанието за социален контрол на малцина доведе до неспособност за поставяне на ясни цели пред всички общества и невъзможност за добро дефиниране на публичния интерес.

Паралелно на тези процеси сме свидетели на безпрецедентен достъп до информация и знания. Личностното развитие на отделни индивиди в посока хармонизиране на отношенията си с останалите и с природата създаде предпоставки за преосмисляне на социалните роли на човека в обществото. Тази позитивна духовна трансформация изисква намиране на нови модели на социално управление и поява на нови социални структури, които са способни да се свързват със света, без да го експлоатират.

В основата на това развитие стои разширяване на съзнанието за това какво е човечеството и как следва да се изграждат хармонични връзки с останалите живи същества, включително и със Земята. Този възглед е способен да се мултиплицира и въведе във всяка социална структура и във всички обществени отношения, без значение дали са политически, икономически, културни, религиозни или лични.

Всяка значима социална революция е предхождана от глобална културна промяна в обществото, която дава различни отговори на въпросите: „Кой съм аз? и „Каква е моята роля в обществото?.

Преди да се опише новият модел в служба на цялото и да се представят принципите на изграждане на холистичното общество, следва да се даде отговор на въпроса: Какви са движещите сили в обществото?

ГЛАВА 1

ДВИЖЕЩИТЕ СИЛИ В ОБЩЕСТВОТО

Движещата сила представлява водещата причина да вършим или да не вършим нещо. Тя е върховният смисъл, въз основа на който живеем по съответен начин и който определя каква ценностна система отстояваме. Това е силата, която стои зад мотивацията да работим дадена професия, да общуваме, да бъдем с определени хора, да се образоваме, да се забавляваме и т.н. Тя е нагласата ни към живота, към нас, към другите, към Бог… към всичко. Движещата сила е основният ни източник на енергия, като едновременно с това тя предопределя пътя, по който ще вървим, ако я следваме. Поради тази причина, ако познаваме каква е нашата движеща сила, индивидуално като личности и колективно като общество, можем да определим накъде ще насочваме живота си, какъв мироглед ще изградим и как ще възприемаме случващото се около нас.

В обществен план движещата сила на една цивилизация е онзи стимул, който управляващите окуражават сред управляваните. Тя присъства във всички основни обществени отношения. Тя е крайъгълният камък, около който се изгражда всяка цивилизация, и колкото по-добре я познаваме, толкова по-ясно ще можем да очертаем позитивите и негативите, които се пораждат от нея.

Движещата сила предопределя начина на развитие на обществото. Много често тя не се осъзнава изцяло от хората, но анализирането на техния живот и честната оценка на мотивацията за встъпване в определени отношения я разкрива.

Освен при възникването и развитието на дадена общност или на цяла цивилизация движещата сила предопределя и периодите на упадък, които бележат необходимостта от трансформация и вътрешна реорганизация.

Можем да изведем две достатъчно общи и диаметрално противоположни движещи сили, които присъстват в някаква степен в живота на всеки човек и на всяко общество. Първата е службата на егото, а втората - служба на цялото.

Служба на егото

Изграждането на общество, което се развива (или деградира), водено от служба на егото като водеща движеща сила, е съзнателен, целенасочен и проследим процес, който формира основните обществени отношения в продължение на хилядолетия до настоящето. Тази движеща сила присъства в правораздаването, в политиката, в международните отношения, в икономиката, в здравеопазването, в образованието и дори в религията. Всяка религиозна, политическа, икономическа или друга социална система, която внушава страх за оцеляване и насърчава определено поведение с материални награди или предоставяне на статус, а регулира нежелано поведение с налагане на санкции, е вид система в служба на егото. Това е така, защото се разчита да бъде окуражено или възпряно дадено поведение на човек или група хора чрез въздействие върху тяхното его, а не се прилагат мерки в посока подпомагане осмислянето на последствията от техните действия за цялото общество. Един от най-лесните начини да определим дали една социална система е в служба на егото, е да проследим на какъв принцип се разпределят благата в нея. Ако те се дават като форма на награда и се отнемат като израз на санкция, то можем да заключим, че това е егоистична система, тъй като управлението засяга егото на човека или на организацията.

Всички действащи правни системи, голяма част от утвърдените религии и цялата капиталистическа икономика в настоящето функционират в служба на егото. Доминацията на движещата сила на службата на егото в нашия свят е толкова тотална и от толкова много години, че човек лесно може да се заблуди, че друга сила не съществува, други принципи не са устойчиви и друг ред би бил невъзможен.

Най-силно пропагандираната неистина в този вид системи е, че егоизмът и користният интерес са най-дълбоките мотиватори за развитие, поради което тази нагласа се отстоява през хиляди години история. Голяма част от хората, които имат хуманни нагласи и са склонни да изпитват любов, приемат с нежелание да участват в дадена егоистична система основно поради две причини. Първата е, че не е предложена алтернативната система в служба на цялото, а втората е, че благата, които получава човек за участието си в егоистична система, могат да се използват за споделяне с хора, на които той държи и обича, както и за материално подсигуряване на желани проекти. Следователно за тази голяма група хора това участие се явява компромис, в който е налице дълбок идеологически конфликт, а не избор, основан на общи ценности за развитие.

Приемането на тази заблуда, че егоизмът е най-дълбокият мотиватор, за абсолютна и неопровержима теза, предпоставя ограничен набор от инструменти за регулиране на обществото. Те се характеризират с това, че въздействат върху егото на неговите членове. Това води до постепенно социално саморазрушение, ограничаване на мирогледа и взаимно отчуждаване на участниците в системата. Тези методи и инструменти за въздействие ще бъдат разгледани самостоятелно в следващите глави. Характерно за тях е, че често пъти те са примитивни, груби и ограничаващи свободата на индивида, дори когато тя е насочвана към позитивни промени за обществото и води до хармонични творчески изяви.

Социална система, ориентирана в служба на егото, поддържа мироглед на нищожна значимост и заменимост на всички свои участници. Това възприятие на човек за себе си е предпоставка за възникване на нагласа, че е нормално да бъдеш използван от системата, дори когато от тази дейност не възниква нищо добро. Отсъствието на яснота у човека за предназначението на неговия живот и целта на всяка форма на социално организиране се явява крайната стена на затвора, в който се превръщат обществата в служба на егото.

Егоистичните социални системи поставят самоцелното оцеляване на човек като негова основна цел на участие в обществения живот. Именно този белег е характерен за всички егоистични структури и именно той изгражда основите на безразличието, нехуманизма, а впоследствие и на глупостта, която води до саморазрушение.

Иронията в ритъма на съществуване на всяка система в служба на егото е, че нейните ценности и действия, които са предназначени да я опазват на всяка цена, водят до самоунищожението ѝ. Субектите, които се сдобият с доминиращо положение, на определен етап на развитие осъзнават, че те също са се превърнали в затворници в съответната организация, която управляват, и се обръщат срещу нея, съответно срещу всички участници. Ако управляващите осъзнаят, че тяхното истинско предназначение е да трансформират организацията и да я превърнат в система в служба на цялото, или да освободят нейните членове да се включат в такава система, много страдание ще бъде предотвратено, а те ще намерят вътрешен мир.

Освен че оцеляването е превърнато във водеща цел за участниците в тези организации, то е и за сметка на всички останали и цялата заобикаляща среда.

Системата се представя единствено като защитник на обществото, което може да бъде вярно, ако социалните роли са създадени така, че да обслужват интереса на цялото. Когато това не е направено, тя се превръща в катализатор на най-големите конфликти и причина за културен упадък.

Декларираните идеали за хуманизъм, етика и справедливост в егоистичната система в повечето случаи са празни лозунги. Методите на управление в егоистична система включват нарушаването на едни идеали, за да се гарантира опазването на други. Типичен пример е пренебрегването на човешките права на едни лица с цел да се затвърди сигурността на други.

Държавата, която в съвременния си вид продължава да бъде система в служба на егото, изисква от своите граждани да са безусловно подчинени на нейните органи и да спазват законодателството, създадено от тях. Всяко лице има различна значимост за системата и е използвано за нейното стабилно съществуване. Законодателството на всяка държава продължава да действа като външно наложена воля, която следва да бъде изпълнявана. Неизпълнението ѝ води до репресивни санкции, които засягат правата на нарушителя и в повечето случаи не водят до промяна на неговото поведение. Мирогледът, който се поддържа у човека за себе си, е, че е нищожна прашинка, която добива повече значимост и по-голяма стойност, ако успява да прави другите зависими от себе си. В икономическите отношения откриваме тези ценности сред корпорации, които следва да изграждат зависимост на потребителите си към своите стоки. Служителите в корпорации, които знаят, че са необходими за организацията, преговарят за своето възнаграждение, като използват моментната зависимост на компанията от тяхната дейност. Политическите лидери придобиват тежест в обществата си не защото имат верните решения на обществени проблеми и визия за социално развитие, а понеже са способни да съберат електорат, без значение какви са посланията им. Една религия става обществено приемлива и „традиционна" според броя на своите последователи, без да е от значение как нейната доктрина въздейства на тях и какви са духовните утвърждения в нея.

За да бъдат ефективни методите за управление на обществото, които засягат егото на човек, е необходимо да се възпитава отъждествяване на индивида с него. Това определя посоката на търсене на смисъл на живота и щастие, като се поставя фокус основно върху икономическото благосъстояние и властовите възможности в обществото. Способността на човек да намира висш смисъл в утвърждаването на непреходни хуманистични и екологични ценности се разглежда като слабост в егоистичната система, тъй като той няма да бъде склонен да се възползва максимално от дадена ситуация на потребяване.

Истинската причина за стимулирането на тази движеща сила е, че когато тя стане водеща за участниците в системата, те загубват усещането си за висш смисъл в живота си. Техният мироглед се ограничава, тяхната етика постепенно става все по-малко хуманна, а възможностите за позитивно творческо въздействие намаляват. Когато човек не познава себе си достатъчно добре, не е намерил висшите си идеали и не е научен да общува с другите по на начин, който да е взаимно удовлетворяващ, лесно може да му бъде привнесена егоистична нагласа, а оттам и лесно може да бъде управляван чрез егото си.

Колкото повече човек или организация възприемат за водеща движещата сила служба на егото, толкова повече те се откъсват от хуманната си етика и се отдалечават от своя висш смисъл на съществуване. В крайна сметка човекът или организацията, които възприемат ценностите на егоистичните системи, забравят или пренебрегват естественото добро отношение към друго същество, включително и към планетата.

Всеки индивид и всеки колектив, които нямат усещане за единство с всички останали, независимо от различията помежду им, и които живеят просто за да оцелеят, биват насочвани като безволеви фигури за нечии користни цели. Следователно внушението, че най-важната посока на развитие е егоистичната, се явява фина форма на контрол над всички участници в системата. Той не е задължително да бъде приложен чрез явната власт от дадена институция, а много по-често се състои в поддържането на нагласи и обществен модел, в който хората са разделени и не намират общ път на развитие. Когато участниците в една система са убедени, че трябва да формулират и преследват своя интерес користно, без да направят усилия да го интегрират с интересите на останалите, тяхното поведение задължително се превръща във вредоносно за цялата среда.

Егото, разбирано като запазване на ограничена идентичност от външния свят, само по себе си не е проблематично. Неговото балансирано развитие се явява абсолютна необходимост за всеки индивид и всяка организация, за да бъдат те осмислени като самостоятелна, свободна и защитена реалност. Големият проблем, който поражда движещата сила в служба на егото, е поставянето му в центъра на съществуването на съответния индивид или организация, защото това води до грубо адаптиране на средата към егото му. Резултатът от това е достигане до користна нагласа, която заслепява индивида или организацията за интересите на останалите и изкривява посоките на развитие, които дават най-добри решения на съществуващи проблеми. Дори да бъдат осъзнати тези чужди интереси, те или се пренебрегват, или служат за възползване от съответния субект. Стимулирането на тази движеща сила сред всички участници в дадена система води до нагнетяване на средата и превръщането ѝ в зона на конфликт и съперничество.

Когато интересът на ограничен кръг семейство, корпорация, партия, религиозна или друга организация е преследван по начин, по който не са съобразени интересите на цялото, то това отново се явява форма на служба на егото. Една част от тези организации са способни да изграждат конструктивни и хармонични вътрешни отношения между своите членове, но ако при изграждането на взаимодействие с външния свят те имат користни цели и действат в ущърб на интересите на цялото, те също действат като субекти в служба на егото.

Ако човек е предан на своята организация и е отдаден на нейното развитие, но тя действа в служба на егото, то участието му в организацията също поддържа тази движеща сила. Следователно не е достатъчна само безкористна нагласа и алтруистично поведение на едно лице, за да не бъде неговата служба на егото, но е необходимо и цялостният ефект на организацията, в която участва, да постига благотворно влияние в средата чрез развитие на цялото.

Движещата сила в служба на егото води до изкривено идентифициране на обществените приоритети. Когато тя е водеща за дадена организация, се опазва зле функциониращо статукво за сметка на увреждане на цялостната среда на живот. Типичен пример за това поведение е отсъствието на воля от страна на държавите за борба с климатичните промени и липсата на цялостен план за трансформиране на икономиката, така че тя да бъде социално справедлива и щадяща околната среда.

Егоистичните системи разглеждат животните, растенията и Земята като вещи, които се използват от човека тук и сега. Незначителни са законодателните промени в определени държави за промяна на визията към животни и растения. Преобладаващо е разбирането, че те са базисен икономически ресурс, който може да се използва за създаване на зависимост на големи групи хора от необходимостта им от храни.

Единството в система в служба на егото се постига, когато хората се съгласят да бъдат използвани за користни цели, като същевременно получат право да използват други по същия начин. Управлението на този вид система е планирано използване. То включва анализ за какво и до каква степен някой може да бъде употребен за егоистични цели. Този модел на изграждане на общност може да се определи като психологически нездрав, тъй като всички участници имат възможност да заемат роли само на жертви и насилници.

Развитието на участника е насочвано и ограничавано според нуждите на системата. Това означава, че ако тя се нуждае от голям брой лица, които да извършват нискоквалифициран труд, тя трябва да осигури тяхното ранно отпадане от образователната си система и да ги принуди икономически да потърсят съответната работна позиция. Съвременните западни общества гетоизират голяма част от малцинственото си население и окуражават нелегалната имиграция именно с цел да ограничат възможностите за реализация на тези хора, за да са принудени да заемат нискоквалифицирани позиции на трудовия пазар.

Друг съществен недостатък на егоистичните общества е обстоятелството, че определени проблеми се явяват необходими за системата, а тяхното цялостно разрешаване е нежелан резултат. Примери за поддържането на удобни проблеми в държавите ще бъдат разгледани в следващите глави.

Служба на цялото

Ако службата на егото, тоест егоизмът, е добре позната черта на отделния човек и присъща линия на мислене при управлението на обществени процеси, то службата на цялото се нуждае от по-обстойно описание. Познатите подходи и методи на управление на държава или развиване на частен бизнес неоправдано пренебрегват тази движеща сила. В следващите глави се описва какво би било ползотворното влияние за обществото, ако бъде интегрирана тази движеща сила в различни социални структури.

Можем ли рационално да определим какво е това цяло? Кой е субектът, чийто интерес защитаваме като върховен и с предимство пред всички останали? Какво стои в центъра на