Братя

1

Йерусалим, 8-а година от царуването на Цезар Нерон (62 г.)

Бе денят на най-големия празник – Йом Кипур¹. Свещеният град бе изпълнен с хора, дошли от север и юг, от изток и запад, от всички кътчета на земята. Павираните с бял камък улици и пазари бяха станали тесни. Имаше всякакви люде: едни, дошли да се помолят на Бог в неговия дом и да направят своите жертвоприношения, както изискваше законът, други – да продадат стоката си и да припечелят. Говореха на всякакви езици, но най-често се чуваше арамейска, еврейска и гръцка реч. Сред множеството се разхождаха и римски войници, чиито доспехи блестяха под лъчите на слънцето.

Ала всички, и вярващи и езичници, се изкачваха към едно място – хълма, където се издигаше храмът. Поклонниците, влезли или през огромното стълбище и царската порта, или през двата моста от запад, попадаха първо в обширния двор на езичниците. Наричаха го така, защото само евреите можеха да продължат напред и да влязат във вътрешния двор. За всички останали имаше бели каменни плочи, изписани с червени гръцки и римски букви, които предупреждаваха, че който премине през загражденията, ще се прости с живота си.

Тук можеха да се обменят пари и да се купят жертвени животни. Вратите на широката 60 стъпки Хубава порта бяха отворени и множеството пъплеше по стъпалата през тях, носейки жертвени агнета и птици под зоркия поглед на храмовите стражи. Преди да преминат през тях миряните пускаха по половин шекел в двете съкровищници, поставени пред вратата. Толкова бе храмовата такса. Щом женският двор се изпълнеше с хора, стражите препречваха входовете и затваряха вратите. Богомолците, останали навън, трябваше да чакат, за да влязат със следващия поток.

Попадналите в женския двор мъже предаваха животните си на синовете на Леви, които ги отнасяха към жертвеника. Бяха облечени в дълги бели ленени дрехи. Извоюваха тази чест, след като проводиха молители чак при Цезаря в Рим и той отсъди в спора с Агрипа² в тяхна полза. Дотогава те не се различаваха по облекло от миряните.

Възрастен мъж с дълга побеляла коса и брада се подпираше на тояга. Носеше я от няколко години, ходеше трудно. Бяха му счупили краката при спречкване с хранениците на Саул³. Навсякъде в двора бе препълнено с хора, които стояха близо един до друг. Парà да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Но пространството около стареца бе свободно. Всички го гледаха с почит и голямо уважение. Някои се приближаваха до него, покланяха му се и докосваха ръба на дългата му ленена дреха с благоговение. Хората наоколо си шушукаха, наричаха го праведния, учителя и стълба. Почитаха го не само неговите последователи – назаряните, на които бе водач, а и всички останали евреи и езичниците. Дори и висшите свещеници и книжовниците от храма го уважаваха заради богоугодния му начин на живот. Бе толкова праведен пред очите на Бог, че веднъж в годината на този ден влизаше да се моли за народа в неговата светая светих.

Но освен уважение питаеха към него и страх. Страх, че бе добър пастир, който приютяваше все повече заблудени овци в стадото си. Страх, че както личното му влияние, така и това на назаряните растеше с всеки изминал ден и думите му се чуваха все по-силно и по-високо. Страх, че родословието му го свързваше пряко с коляното на цар Давид.

Страх, че бе брат не на кого да е, а на самия Йешуа Хамашиах.

Онзи, когото римляните разпнаха на кръста по времето на Цезар Тиберий. Онзи, когото назаряните считаха за Помазания. Онзи, който заедно с Йоан кръщаваше хората във водите на река Йордан и подготвяше Пътя за идването на Царството небесно. Онзи, който лично бе посочил брат си Иаков за свой наследник, преди да издъхне.

Хората около стареца започнаха да се отдръпват с нежелание. Към него се приближи група садукеи, придружавани от двама стражи с дебели тояги подръка. Най-възрастният спря и заговори:

– Иакове, имам послание за теб от първосвещеника Анна⁴. Той не иска проблеми и размирици в този светъл ден. Новият римски прокуратор Албин все още е на път и цар Агрипа също не е тук. Опазването на реда е задължение на Анна и той свика синедрина⁵. Реши се да те помолим да говориш пред хората.

– За какво? – попита Иаков.

– Да им кажеш да не чакат Помазания при златните порти.

– Аз не съм пророк, защо сте избрали мен за това?

– Ти си мъдър и хората те уважават, ще те послушат.

Иаков се замисли. Лекият ветрец си играеше с дългите му бели коси, ала набръчканото му лице дори не трепна за миг. Само живите му очи гледаха ту към вестителя, ту към събралото се множество.

– Така да бъде. Къде да говоря?

– Качи се там горе на покрива – рече свещеникът и посочи към върха на страничната колонада. – Оттам хората ще те чуват най-добре.

Иаков тръгна, а стражите се втурнаха пред него, за да пробият път през тълпата. При вида на дървените тояги хората се отдръпваха като отлив в морето. Щом се качиха горе, Иаков доближи до парапета. Събралото се множество вдигна глави към него и затаи дъх. Всеки искаше да чуе какво ще им каже единственият, най-праведният сред праведните.

В тази тишина прогърмя гласът на един фарисей:

– Е, справедливи, ти, който заблуди толкова хора да тръгнат да дирят спасение. Кой е пътят?

Иаков не бе очаквал такъв въпрос. Първо се стъписа, погледна към лицата на хората, които чакаха неговия отговор, доби увереност и рече високо, така че всички да го чуят:

– Има само един Път, който води към нашия Бог. И този Път е на праведните. Дошъл съм да ви кажа на всички вас, поробените от демоните на Белилал⁶, че краят на дните идва. А с него идва и Царството небесно. Дошъл съм да ви кажа благата вест, че юбилеят⁷ свършва, а с неговия завършек се измиват и дълговете на всичките ви прегрешения. Ще може да се върнете при синовете на светлината. Дошъл съм да ви кажа, че Всесилния, който се отдръпна заради греховете ни, ще се върне у дома.

Иаков направи пауза и вдигна ръка към храма.

– А от дясната му страна ще седи Човешкия син и ще дойде на облаци с небесното войнство.

Думите му бяха последвани от радостни възгласи и викове.

– Осанна на сина Давидов!

Фарисеите и книжовниците, които бяха застанали зад Иаков на покрива, се спогледаха смутено. Един от тях изскочи, затича се и блъсна стареца по гърба. Иаков се прекатури през парапета и политна надолу. Падна тежко върху каменните плочи.

Тълпата стреснато се отдръпна от тялото му. Никой не можеше да повярва на случилото се. Всички погледи бяха вперени в Иаков. Мислеха го за мъртъв. Ала човекът се размърда и бавно започна да се изправя на хваналите мазоли от молитви колене.

Чу се нов вик:

– Той богохулства! Хвърляйте камъни по него!

Пред тълпата изникнаха няколко мъже, които започнаха да хвърлят камъни по стареца. Той вдигна ръце, за да се предпази.

– Господи, исках само още малко време, да видя Царството… – прошепна със сетни сили Иаков.

От тълпата се спусна нисък и здрав мъж. Носеше дебела, плоска дървена тояга, с която жените бухаха прането. Щом стигна при падналия, я вдигна, замахна с все сила и я стовари върху му.

Главата му се разцепи, а части от мозъка и кръвта се разхвърчаха наоколо.

Човекът се срина на земята пред изумените погледи на събралото се множество.

2

33-та година от царуването на Цезар Август (6 г.)

Бяха настанали смутни времена. Насилие и хаос властваха в земите на Галилея и Юдея. Нощем се издигаха огньове от подпалени къщи, а денем разбойници причакваха керваните по пътищата, ограбваха стоките, а хората посичаха.

Така беше от десетина лета. Откак умря великият Ирод. Царят, който дойде на власт с помощта на Рим, царят, който бе управлявал страната с желязна ръка, царят, който нямаше равен на себе си по свирепост и жестокост. Бе избил собствените си деца, та какво оставаше за другите. Дори Цезар Август бе възкликнал, че би предпочел да е прасе в двора му, отколкото негов син.

Затова Ирод бе мразен от всички.

От простия народ, от селяните, от търговците и занаятчиите, от левитите и равините, дори и от богатите, които таяха страх от неговата мощ и мъст. Мразеха го, защото не бе евреин и нямаше право над Давидовия трон. Жреците отказаха да го обявят за чакания месия и той им отмъсти, като ги изкла под прикритието на нощта.

Мразеха го, защото бе избил синовете от първата си жена Мириам, която бе пряка наследница на царската линия на Хасмонеите⁸. Мразеха го, защото я обвини несправедливо в изневяра и я екзекутира, а после се ожени още няколко пъти. Мразеха го, защото бе убил брат й, още момче, което за радост на народа току-що бе облякло одеждите на първосвещеник на храма.

Мразеха го, защото родът му бе потънал в кръвосмешение, най-близки роднини се женеха един за друг.

Мразеха го, защото сложи златния римски орел над главния портал на храма и заповяда да се правят два пъти дневно жертвоприношения в чест на Цезаря. Мразеха го, защото бе напълнил затворите със свои противници, които трябваше да бъдат екзекутирани в деня на неговата смърт, така че целият народ да има кого да оплаква.

От омразата на хората не го спасиха нито градежът на градове, пристанища и крепости, нито възстановяването и разширението на храма.

И когато умря в страшни мъки, никой не плака за него. Дори и най-близките му.

Тялото му още не бе изстинало, а гробницата му бе поругана. Царският ковчег от червен варовик бе разбит на стотици парчета, а тленните му останки бяха изхвърлени насред полето, за да ги разкъсат зверове и птици.

Вече не го пазеха тракийски наемници.

Хората, отмъстили от името на народа, бяха водени от няколко бунтовници, сред които бе и Юда от Гамала. Но всички го знаеха като Юда Галилееца. Той се бе заклел да изгони римляните от земята на Бог и да измете продажното жречество от храма. Още повече той питаеше и лична омраза към Ирод, защото бе заловил и екзекутирал дядо му Йезекия.

Но бунтът не успя. Публий Вар, римският управител на провинция Сирия, изпрати сина си с три от подчинените му четири легиона и смаза въстанието с преднамерена жестокост и разрушения. Ала Юда успя да се спаси.

По това време имаше три философски школи, които се занимаваха с обществените и божиите дела: на садукеите, на фарисеите и на есеите. Тази на учителя Юда стана четвъртата.

Нарекоха я школата на Зилотите.

Около масата седяха много хора. Ядяха и пиеха мълчаливо. Нощта вече бе паднала и огънят от светилниците се полюшваше от време на време, когато вятърът нахлуваше в ниското и дълго помещение. Няколко жени се грижеха храната да не свършва, а чашите да не стоят празни.

Начело на масата седеше Юда Галилееца, а от дясната му страна се бе настанил учителят, или Садок, както всички му викаха. Той единствен не ядеше месо и не близваше вино.

– Какво сте се умълчали? Убивали сме римляни и друг път. И сега ще ги избием.

Юда взе сиката⁹ и я заби в печеното агне, което лежеше в кръгла тава пред него. Отряза голямо парче и го налапа.

– Този път са много – обади се мъж от масата.

– Какво от това! Господ ги праща право в устата на лъва – изръмжа Юда и изтри устата си с ръка.

Взе чашата си и я изпи на един дъх. Още не я бе оставил на масата, когато се появи девойка с кана и отново я напълни.

Лицето му бе широко, набраздено и волево. Имаше къдрава коса и късо подстригана брада. Беше с широки рамене и здрави ръце. Въпреки че бе водач, въртеше меча наравно с всички останали. Влизаше пръв в битката и всяваше страх у враговете си.

– Клели сме се, както нашите предци, да освободим земята си и отново да вдигнем падналата скиния¹⁰ на Давид. И нищо не може да ни попречи да следваме Пътя, който сме избрали. Дори и смъртта. Тези, които погинат за делото, ще се сдобият с вечна слава и място до Господ при страшния съд. И ако някой не следва този Път, лично ще отнема живота му.

Мъжът леко се надигна и огледа с остър поглед насядалите около него. Дори врелите и кипели в битките ветерани не издържаха на него.

– Знаете ли кои мразя повече от римляните?

Всички го гледаха, без да отговорят. Юда поклати глава и продължи:

– Онези, които трупат богатства на гърба на народа и ще си счупят кръстовете, за да се кланят на Рим. Онези, които оскверняват храма с присъствието си и имат наглостта да жертват твари за здравето на Цезар. Онези, които ни казват, че трябва да му плащаме данъци, все едно че земята е негова, а не е на Бог. Онези, които отнемат и последния залък на бедните и ги обричат на гладна смърт. Всички те не заслужават да живеят, защото са се отвърнали от закона на Мойсей. Затова палим къщите им, затова вземаме имането им, затова ги избиваме заедно със семействата им. Те нямат място на нашата земя.

Юда надигна чашата си. В стаята цареше гробовна тишина.

– И знаете ли защо ще победим? Защото е предсказано от пророците. Казано е, от земята на Юдея ще излезе мъж, който ще погуби синовете на Сет и ще властва над народите. Ще настъпи последното време и ще се възцари Царството Господне. И то ще бъде само за праведните. Нали така, Садок?

Мъжът отдясно само кимна в знак на съгласие.

– Както чуковете¹¹ изгониха гърците, така и ние ще изгоним римляните. Щом те са могли, и ние ще можем. Баща ми Матииас изгоря за правото дело, ако трябва, и ние ще изгорим.

Юда пак огледа мъжете. Лицата им бяха едновременно сурови и озарени от решителността, с която се бяха отдали на каузата си. Чувстваше удовлетворение, най-големият му страх бе да не изпълни завета на предците си. Още виждаше в съзнанието си пламъците, които погълнаха баща му. Ирод Велики заповяда да бъде изгорен като наказание за бунта, който бе вдигнат срещу окачването на златния римски орел в храма. Светотатство, което никой отдаден на закона евреин не можеше да позволи. Него го хвърлиха в тъмница, трябваше да послужи за жертвено агне след смъртта на царя.

Но съдбата бе решила друго. Ирод умря в неописуеми мъки, пратени му от всевишния, а синът му Архелай не посмя да се противопостави на тълпата и под неин натиск го освободи. Хората твърдо пожелаха синът на бащата да бъде пуснат на свобода.

Чу