Щяло да вали

1.

Казвам се Емил. На четиридесет и една години съм и животът ми е напълно съсипан. И като казвам съсипан, нямам предвид, че някой е одраскал вратата на вехтия ми фолксваген. О, не.

Какво ли не бих дал да имам вехт фолксваген, пък макар и с одраскана врата! Или с нарязани гуми, пукнато стъкло и счупен фар. Какво ли не бих дал...

Всъщност, не бих дал нищо. Вече ми е все тая. Не ми пука. Ей това му е лошото на съсипания живот. Пет пари не давам за нищо. Не, че ги имам. Но дори и да ги имах, пак нямаше да ги дам.

В един предишен живот познавах такива хора. Хора, които рухваха психически от бримка на чорапа или от скъсано копче. От изпуснат автобус, отменена резервация или погрешно написана дума. От тях съм научил този израз. Постоянно повтаряха, че животът им е напълно съсипан. Тюхкаха се, страдаха и гълтаха хапчета с шепи.

Е, имам много да им разказвам за отчаянието, безпътицата и безнадеждността. Толкова много, че само от думите ми ще започнат отново да гълтат хапчета. Но едва ли ще си направя труда да им разказвам. Не ми пука. Пет пари не давам.

Опитвам се да живея тихо, кротко и незабелязано. Без да се набутвам между шамарите, без да се забърквам в неприятности. Стоя настрани и се правя, че не виждам и не чувам. Не се обаждам дори и когато ме питат. Не взимам страна в спорове дори и когато съм прав. Не се замесвам със съмнителни типове дори и ако от това зависи съсипаният ми живот. А по някаква странна прищявка на съдбата все по-често се случва животът ми да зависи от съмнителни типове.

– Работа ли си търсиш?

Ако не сте спали в чакалнята на някоя малка железопътна гара, няма как да знаете колко е уютно. Обикновено има дълги и широки дървени пейки, наредени покрай стените. На тях е достатъчно удобно да се спи и без спален чувал. Особено ако в последните три дни само сте придремвали тук и там. Понякога чакалните са превърнати в истински зимни градини. Пред, около и между пейките се мъдрят мърляви кашпи, от които фикуси, лимони и китайски рози извисяват клони чак до тавана. Таваните на повечето гари са окаяни и все ми се струва, че мазилката ще се срути върху главата ми, докато спя. Но по тези малки оазиси в нощта не се заспива толкова лесно. Измежду луминисцентните лампи на тавана все има поне една, която да жужи и да примигва. Накъдето и да се завъртя, светлината ѝ или ще трепери срещу лицето ми, или ще се отразява в стъклата. Защото стената на гарата откъм перона задължително е остъклена. Другите стени са облечени в ламперия, многократно пребоядисвана от зелено до кафяво. По ламперията често могат да се видят рекламни плакати на българските железници с приемливо симпатични кондукторки в пълна униформа. Не знам откъде ги намират тези момичета – аз лично никога не съм ги срещал по влаковете. Но обичам да ги съзерцавам, докато заспивам.

Понякога е и топло. Все още по някои от тези гари е останала печка на дърва, която в студените нощи железничарите припалват и от която из чакалнята се разстила задушлив аромат на гостоприемна планинска хижа.

Обикновено съм единственият гост. Рядко ми се е случвало да има и други окъснели пътници, заблудени туристи или безделни скитници. Животът ме е научил да не си падам по празните приказки и натрапените компании.

И все пак е хубаво да има с кого да размените няколко думи от време на време.

Лошото е, че винаги ще се намери някой нервак, на когото да не му се спи. И прахолякът да скърца под твърдите му подметки, докато се разхожда по бетонния под на празната чакалня. Не знам за вас, но звукът на скърцащи песъчинки изпод обувките на някой нервак може да ме изкара от релси. Релси, нали схващате? Особено на някоя малка гара рано сутринта.

– Работа ли си търсиш?

Не бързах да отворя очи. Опитвах се да си представя какъв е човекът, на когото принадлежеше гласът. Мъжки глас, нисък и леко дрезгав, тих и сух, с лек нюанс на упорито прикрита провинциална мекота. Човек с характер и воля, който е свикнал да постига целите си. Човек, който всеки ден се бори с предразсъдъците на малкия град, но няма достатъчно кураж, за да го напусне. И затова настоятелно иска да докаже на всеки пришълец, че животът в малкия град си струва. С една дума: тъпанар. Точно с такива типове не обичам да се замесвам. Дори и ако от това зависи съсипаният ми живот.

– На теб говоря, бе.

Здрава и енергична длан разтресе рамото ми. Преброих до седем и се обърнах. Пред мен до пейката стоеше нисък и плешив мъж с тъмносини работни дрехи, целите в мазни петна. В едната си ръка стискаше малко чукче с неестествено дълга дръжка, а в другата небрежно държеше цигара. Зяпаше ме любопитно и подръпваше от цигарата. Явно се чувстваше в свои води.

Седнах и свалих краката си на пода. Моите подметки също изскърцаха. Началниците на малките гари не могат да си позволят чистачка и за хигиената се разчита само на въздушните течения.

Очите ни се срещнаха и човечецът леко се отдръпна, като стисна дръжката на чукчето си малко по-силно.

– Не си тукашен.

Изведнъж ми се прииска да се разсмея от сърце. Обиколил съм България десетки пъти. Роден съм в София, но съм живял и във Варна, и в Русе, и в Пловдив, и в... Замръквал съм в малки и големи градове. Събуждал съм се в села, на които вече не помня имената. Бил съм в махали и паланки, които дори си нямат име. И въпреки това едва ли в България може да се намери място, в което да ме нарекат тукашен.

В разговорите с тукашните обикновено съм в ролята на догонващ. Сиреч, в повечето пъти понятие си нямам за какво говорят. Затова си имам златно правило: не бързай да отвръщаш и те ще си кажат всичко. Умират от желание да си изпеят душата, стига да намерят някой идиот, готов да ги изслуша. Е, в това нямам равен.

– Гледам, нямаш багаж, значи не си турист или нещо такова – железничарят смачка догорелия фас в близката кашпа и избърса пръсти в куртката си. – Та си викам, сигурно си дошъл да се цаниш на работа.

Истински Шерлок Холмс. Нямаше да се учудя ако познаеше и коя гимназия съм завършил. Продължавах да го гледам безизразно. Въпреки че сумракът около гарата се раздираше от птичи песни и започваше да просветлява, все още ми беше твърде рано за изповеди. Не и преди да изпия едно хубаво кафе. А ако се съдеше по чакалнята, първото ми кафе за деня едва ли щеше да е хубаво. Ако изобщо някой тукашен се беше осмелил да отвори кафене или магазин.

– Подранил си, обикновено идват в неделя.

Доколкото помнех дните от тази налудничава седмица, беше сряда сутринта. Значи можеше и да съм закъснял, в зависимост от гледната точка. Но не ми се влизаше в излишни метафизични дебати. Мисълта за кафе започваше да завоюва огромни територии в съзнанието ми.

– Като ти гледам ръцете, сигурно си стругар или нещо подобно.

Шерлок продължаваше с дедуктивните си прозрения. Започваше да ми писва, затова реших да го разкарам.

– Журналист съм.

Очите му се разшириха, след това се присвиха.

– Журналист, казваш? От вестниците?

– Не. От телевизията.

Човечецът ме огледа от глава до пети боязливо, сякаш е видял призрак, и отстъпи крачка назад.

– А къде ти е камерата?

– Скрита е – намигнах му нахакано. – Не си ли чувал за скрита камера?

Железничарят отстъпи още една крачка. После още една и още една. Излезе заднишком от чакалнята така, както се беше появил – бързо и със скърцащи подметки. Сетне настана тишина.

По малките гари все още се намират чешми с течаща вода. На по-големите гари чешмите са разрушени или повредени. Чувал съм теории, че така принуждавали хората да си купуват вода и напитки от будките. Не бих се учудил. В България предприемачеството винаги трябва да се основава на някой зулум.

Станах от пейката и се протегнах. Бях се посхванал от дългото лежане. Бутнах тежката врата, излязох на перона и студът ме накара да потреперя. Пойните птици продължаваха да чуруликат като пощурели. Затворих очи и си поех дълбоко въздух. Гърдите ми се изпълниха с аромата на цъфнали овошки и влажна пръст с лек нюанс на оборски тор. Стори ми се, че долавям блеене на овце и глухо подрънкване на чанове. За миг се върнах в безхаберните летни ваканции от детството и се почувствах отново млад, свободен и безметежен. Сетне мигът се стопи като скреж. Пукането на студените релси върху подгизналите от машинно масло и катран дървени траверси ме върна в реалността.

Отворих очи и се огледах. Вляво от чакалнята започваше малка градинка с рози, оградена с вапцан в черно и бяло бордюр. В края на градинката светлееха варосаните стъбла на бухнали от цветове дръвчета, под които клокочеше струя вода. Напипах четката за зъби във вътрешния джоб на дънковото си яке и тръгнах натам. Обожавам да си мия зъбите с ледената вода от чешмите на малките гари.

Главата ми изтръпна от студ чак до темето. Болезнената вълна отмина бавно и с усещането, че съм се разсънил завинаги. Наплисках лицето си и сресах косата си с пръсти доколкото можах. Не си спомнях кога за последно бях използвал шампоан. Може би предишния вторник. А може би в предишния живот.

За разлика от искрящото на изток небе, положението ми не беше кой знае колко розово. Най-вече откъм пари. Цялото богатство, скътано в джоба на захабените ми дънки, се състоеше от банкнота от пет лева и две монети по петдесет стотинки. Не мога да се нарека пестелив, но по принцип не обичам да харча пари за глупости. Билетите за влак са едно от изключенията. И не това беше причината да ме свалят от влака снощи точно на тази малка гара. Е, вероятно помогна и фактът, че ударих пияния кондуктор в лицето.

Пет пари не давах за пияния кондуктор. Но можеше поне да ми се падне някое по-оживено място. Място, на което по изгрев слънце да има кой да направи кафе. Или да продава бисквити. Стомахът ми започваше да пристъргва и изкъркори недоволно.

Всъщност, не. Звукът не идваше от стомаха ми.

Някъде наблизо спря кола. Вероятно на оръфания паркинг пред гарата. Гумите изскърцаха по нащърбения асфалт и сред раззеленяващото се утро отчетливо отекна последователното затръшване на три врати. Двигателят продължи да мърка тихо.

Всеки път, когато чуя приближаващи забързани стъпки, ме обхваща тревожно предчувствие. Не съм фаталист, но съм забелязал, че по някаква причина срещите ми със забързани непознати по малките гари почти винаги завършват с ръкопашен бой. И рядко резултатът е в моя полза. Толкова пъти ми се е случвало, че не изпитвах тревога, а по-скоро съжаление. Конкретно съжалявах за бежовия си пуловер. Бях го носил само две седмици, а съвсем скоро по него щеше да има петна от собствената ми кръв. Потекла обилно от разбития ми нос въпреки яростната съпротива, която щях да окажа. Въздъхнах и се приготвих. Стисках и отпусках юмруци в очакване на неканените си гости. Но след като се появиха на перона, осъзнах, че няма смисъл.

Бяха трима – високи, широкоплещести и сърдити. Спряха на пет-шест крачки пред мен и ме огледаха.

– Ти ли си журналистчето?

Журналистчето?

Аха.

Това било, значи.

Железничарят беше повикал лошите момчета.

Един съвет – не се правете на тарикати по малките гари. По малките гари обикновено се навъртат дребни душици и големи комплексари. Като гледах в каква компания съм се озовал, оптимизмът ми бързо се изпаряваше. Всеки от тези тримата изглеждаше по-едър от останалите и коефициентът им на интелигентност с голяма мъка щеше да достигне сто. Имам предвид, общият сбор на тримата.

– Я ела насам.

С комплексарите имам отработена стратегия – правя се, че не говорят на мен. И като казвам отработена, съвсем нямам предвид печеливша. Обикновено в крайна сметка се озовавам на неприятно място, принуден да върша нелепи неща против волята си.

От начина, по който тримата великани ме сграбчиха и обискираха, останах с впечатлението, че ще се возя в багажника на спрелия пред гарата черен джип. Но вместо това седях по средата на задната седалка. Може би защото джипът нямаше багажник. Бяха го преустройвали и бяха добавили още една редица седалки. Вероятно заради данъчния кредит.

Ако не сте пътували в мерцедес G-класа, няма как да знаете. Този модел отвън изглежда внушителен, но отвътре ще ви се стори ужасно тесен. Особено ако от двете ви страни са седнали безмълвни горили, които внимателно ви наглеждат.

Журналистчето.

Никой не обича журналисти. Дори и аз не ги обичам, въпреки че съм широко скроен човек. Все си врат носовете където не им е работа и изкарват на бял свят неща, които белият свят не може да понесе.

Откъде-накъде ми беше хрумнало да се представям за журналист? Това е една от най-недолюбваните професии на света. Може би трябваше да кажа на онзи човек, че съм саможив доцент по ботаника, заел се да обнови колекцията си от хербаризирани лютичета. Или инструктор по йога. Тях никой не ги мрази.

Но какво значение имаше? Така или иначе пет пари не давах.

Тревожните ми предчувствия се бяха поукротили засега. И друг път съм се натъквал на недружелюбни бабаити. Опитът ме е научил, че ако оцелея невредим през първите дванайсет секунди, ще оцелея и в следващите дванайсет часа. Пък и какво толкова? Бях на топло и сухо, возех се в скъпа кола, обграден от яки момчета. Някои хора цял живот мечтаят за такъв стандарт.

2.

Стъклата на джипа бяха затъмнени. В големия град това е нещо нормално – гарантира малко лично пространство и известна анонимност. В малкия град тъмните стъкла са пълна тъпотия – така или иначе всички тукашни знаят кой се вози в джипа, къде отива и с каква цел. Още преди самият той да си го е помислил. Но пък иначе е тарикатско, дума да няма.

Джипът се движеше бавно, макар по пътя да не се виждаха дупки. Шофьорът явно беше грижовен тип, а G-класата и без това вози доста твърдо. Покрай нас отминаваха редици от неизмазани тухлени къщи. И да бяхме срещнали табела с името на градчето, сигурно е била скрита от шубраци. Потънали в шубраци бяха и повечето дворове, покрай които минахме. Плевели се забелязваха и по градския площад, въпреки всичките му спомени за някогашен разцвет. Подобна на кораб четириетажна сграда се извисяваше над пресъхнали фонтани и бетонен пиедестал със стърчащи арматурни железа вместо паметник. Усещаше се, че някога в миналото фасадата е била облицована с варовикови плочи. Парцаливи знамена се поклащаха на ръждясали пилони и уведомяваха случайния минувач, че се намира в държава от Европейския съюз.

Пред една витрина се бяха скупчили няколко жени и предположих, че се редят, за да си купят кафе, закуски и вестници. Но зад витрината не светеха лампи, стъклото беше мръсно и напукано – а жените държаха метли и лопати. Бях се размечтал. За мен денят може и да беше започнал особено, но за местните си беше поредният досаден работен ден.

Явно тук основното превозно средство беше велосипедът. Изпреварихме поне двайсет ранобудни колоездачи, всички до един – в работни дрехи. Отиваха в посоката, в която се движехме и ние. По малките градчета обикновено има само два големи източника на трудова заетост – българските държавни железници и някоя фабрика, завод или цех. Железниците бяха останали далеч назад, значи някъде напред беше фабриката или каквото там осигуряваше поминък на града. Може пък и да беше мандра например. Скоро може би щях да разбера.

Така и не можах, защото джипът сви по една от уличките и спря. Бабаитите ме свалиха любезно, но категорично – и ми предложиха да вляза в някаква сива постройка с ламаринен покрив. Е, не ми предложиха, а чисто и просто ме натикаха. Отвътре постройката имаше само едно помещение – просторно и необзаведено, ако не броим пластмасовия стол до вратата. Бях чевръсто настанен на него и посъветван с категорични жестове да не ми хрумват драматични идеи. След като се увериха, че ги разбирам, тримата се изнизаха навън. През всичките двайсетина минути, откакто се познавахме, бяха казали само няколко думи. Предположих, че просто са изчерпали речниковия си запас. Но преди да заключи вратата, последният здравеняк се обърна и се усмихна ехидно:

– Добре дошъл в залата за пресконференции.

В интерес на истината, на младини бях работил за кратко и като репортер в жълт вестник. Изкарваха се добри пари, но се работеше предимно нощем, при това – не точно с каймака на обществото, ако ме разбирате. И по онова време залите за пресконференции също си бяха мизерни, студени и негостоприемни. Но поне се предлагаше кафе в изобилие.

Станах и огледах помещението. Бетонен под, бетонни стени, бетонен таван, с една дума – бункер. Нямаше и намек за прозорци или врати, освен онази, през която бях влязъл. За всеки случай натиснах дръжката, но знаех, че няма смисъл. Момчетата си бяха свършили работата съвестно.

Оскъдната светлина идваше от три мъждукащи лампи на високия таван. Ако имах с какво, щях да се опитам да ги счупя. Ей така, за да разполагам с някакъв елемент на изненада когато бабаитите се върнат. А беше повече от ясно, че ще се върнат. Но единственото, което можех да хвърлям по лампите, бяха двете ми монети.

Толкова с елемента на изненадата.

Можех също така да се престоря на умрял или да повикам подкрепление.

Всъщност, можех само да чакам. При това – търпеливо. Ако шефът на здравеняците си разбираше от работата, щеше да ме остави да се пържа в собствен сос часове наред. Седнах обратно на стола и си организирах забавление за следващия половин час – започнах бавно да броя от хиляда надолу през три. Пробвали ли сте? Много е забавно.

Вече наближавах двуцифрените числа, когато вратата се отвори с тихо скърцане. В помещението отново се изсипаха тримата ми нови познайници. Този път бяха довели със себе си и човек.

И то – какъв!

Когато бях дете, много играехме на фунийки. Сигурно се сещате – разхождахме се с едни тънки алуминиеви тръби, от които с рязко духване изстрелвахме хартиени фунийки. Както във всяка война, успехът в тази игра зависеше и от качеството на мунициите. Най-хубавите фунийки ставаха от страниците на лъскави списания, а по онова време нямаше много списания с лъскави страници. Майка ми с голяма трудност си набавяше едно такова –„Жената днес". Между статиите в списанието имаше и нещо като моден каталог на костюми, рокли и палта. И всеки път на фотографиите беше един и същ готин и много спретнат мъж, заобиколен от различни готини млади жени. Леле, какви фунийки ставаха от тези модни страници!

И до ден днешен си спомням как изглеждаше онзи мъж – висок, строен и загорял от слънцето. Лицето му беше гладко избръснато, никога не се усмихваше, очите му пронизваха в синьо, а над откритото му чело падаше арогантен перчем. Винаги беше облечен лъскаво и безупречно, а на някои снимки си палеше цигара със златна запалка.

Разбира се, това беше преди много време, в един друг живот. Манекенът вероятно отдавна беше прехвърлил седемдесетте, но в сумрака на бетонния бункер бях сигурен, че срещу мен стои самият той.

Огледа ме безинтересно, извади цигара от златна табакера и си запали със златна запалка. Направо ме уби! Издиша силна струя дим и прехапа устни, сякаш се чудеше откъде да започне.

– Ще си записваш ли или ще помниш?

Не сметнах за нужно да му отговарям засега. Може би ако кажеше нещо мъдро, което да не бях чувал преди, щях да си го запиша. Но дотогава просто щях да го зяпам. Той явно беше умен човек, защото разбра посланието ми. Кимна и отново издиша дим.

– Предай на работодателя си, че уговорката ни е изчерпана. Ангажиментите са приключени. Няма да има повече плащания. Няма да получи нито лев повече. Да спре да ми провожда мисионери.

Наистина каза провожда. Говореше тихо, с кратки и отсечени изречения, като не спираше да ме пронизва с онези сини очи, които помнех от страниците на „Жената днес".

– Иначе какво?

Манекенът вдигна вежди. Хора като него не обичат да слушат друго освен собствения си глас.

– Моля?

– Иначе какво?

– Иначе какво кое?

Понякога ми се струва, че участвам в театрална постановка, в която съм единственият наивен ентусиаст, направил си труда да си научи репликите предварително.

– Не съм съгласен.

– С кое не си съгласен?

– Вашите горили ме доведоха тук насила, за да слушам монолозите ви в повелително наклонение. Няма да стане. Спираме дотук.

Мъжът тръсна глава, сякаш искаше да прогони муха. Перчемът му се поклати предизвикателно.

– Моля?

– Не искам да ви слушам повече.

Може би едва в този момент собственикът на бункера се заинтересува истински от мен. И най-сетне се усмихна – както никога не го бе сторил на стотиците лъскави страници.

– А какво искаш?

– Кафе.

– Кафе?

– Да, лаваца. Без мляко и с една лъжичка захар.

Манекенът хвърли цигарата си на пода, стъпка я и даде знак на бабаитите.

След десет секунди лежах на студения бетон, сгънат на морски възел. От устата ми течеше кръв и слюнка и едва си поемах въздух. Тия момчета знаеха как да удрят. При