Странник

Ha улицата

Идваха от площада, от мъглата. Полузамръзнали вади браздяха стръмнината до улица Криволак, където сводът от голи клони прокапваше. Едри леденостудени капки. По-долу от улица Цанко Церковски пълзяха пушеци, сякаш накладени в дъното й кадяха чергарски огньове.

Стръмната Смирненски с внушителния си някога гръбнак и неравните павета, проточени до небето... Сега дюкянчетата на кожаря, на обущаря, схлупената работилница на бай Марко и тото-пунктът изглеждаха кукленски. А от тази височина и поради пухкавата мъгла кубетата на Невски не напомняха ли проблясващи в златно украшения сред къдели коледен памук?

Застанал пред витрината на галантерийното магазинче, той ги виждаше да идват по окапалите листа, които заглушаваха стъпките. Свита в обятията на високата (Доведената й дъщеря – помисли си мъжът), дребната едва креташе; качваха се право срещу него, но бяха далеч. Все още можеше да се притули зад синкаво светещите стъкла на хлебарницата отсреща. Стоеше с шлифера, увиснал като торба под коленете му, откроявайки се в безлюдния следобед на улицата.

От дълбините на витрината в тъмното меко сияеха сутиените. Разгледа отражението си. Вдигна ръка и напипа разхлабената, винаги суха кожа под очите: На него приличаш! Внезапно изтръпналият му гръб му върна едно отколешно позабравено усещане. Като че ли се взираше в лицето на някой друг.

Всяка вечер, щом тя го сложеше в леглото и угасеше лампата, той се вторачваше в петното на отсрещната стена. Лъчите на колите метяха тавана, полилеят примигваше и в отраженията лъсваше черната рамка: вътре петното заиграваше като огромен клепач. Увит в хлъзгавите от студа чаршафи, той забъбряше по бебешки в мрака: Едно, пет, едно... И чакаше да заспи.

Едно, две, едно...

Светлината бликваше изведнаж. Той затваря очи и ги отваря в същия миг. Окото е там, над леглото, втренчено в него. Две ръце го улавят и го издърпват. С отчаяни усилия, хлипащ от ужас, той се увива презглава и понякога тя трябваше да се бори дълго, до премаляване, за да го развие.

– Какво ти е? – Шептеше ядосана. – Кажи де, говори!

Той се успокояваше за миг. Очите бяха две, бледи като стената.

– Хайде! Пак ли само ще мълчиш?

Тя беше тъй близо до него, че той трябваше да слепва образа й частица по частица, като че ли правеше хлебна топка от трохи, която накрая да погълне.

– Говори! – кресваше тя, вбесена от втренчения му поглед.

Разтърсваше го за раменете. Храната се вдигаше от стомаха и го задавяше, но той не можеше да откъсне очи от нейните, бледи и безпомощни.

– Същият си! Същият! Като него! На него приличаш...

Светлината се прибираше обратно в стъкленицата на полилея. Отново сам в тъмното, той се обръщаше: окото от стената виждаше и в мрака. Той знаеше кого гледа то и тръпки лазеха по гърба му.

Полюлявайки се, двете жени лазеха по стръмнината. Клатушкаха се в такт – люш към задрямалите огради, люш към замрялото шосе. Плавно, мъчително, като в забавен каданс. Трябва да се е променила – реши мъжът с измачкания шлифер. – Само косите й се веят, а няма ни помен от вятър.

Видя я отново с развени коси, носеща се от дъното на тъмния коридор, водещ към нейната стая. Стаен в нишата между дивана и изправените на опашките си змии на телефонната масичка, той чакаше. Щом звъннеше, протягаше ръка, сграбчваше слушалката и питаше. Кой я търси? После извикваше към зеещата врата в празния коридор: някакво име. Мъжко. Мърмореше си под носа: Едно, две, три, осем, десет! И казваше: Тя отсъствува! Но понякога се чуваше щракане на ключалка, фигурата й се появяваше, растеше, накрая малкият й стегнат корем спираше пред очите му и в главата му нахлуваше мрак.

Тя отвръщаше тихо на гласа в слушалката. Той побутваше някоя играчка или седеше, без да мърда, с щръкнала между раменете глава. Полите й докосваха лицето му.

Не разбираше нито дума, но смехът й го сепваше, бърз и толкова ненадеен, че му се искаше да го види, чак вратът го заболяваше, но не смееше да вдигне глава. Само бе запомнил този смях при различно осветление. С цвета на деня – бледорозов като лицето й; или като вечерите – наситен, дрезгав от полусянки. Смехът й бе някой път просто лъскав, с неопределим светъл цвят: като косите й. И мек, мек, макар че той не беше ги докосвал никога, само ги бе виждал как се развяват при най-лекия повей от блъсната някъде врата.

Или пък спадаше до полугласно хихикане, избледняваше – тогава разбираше, че тя го гледа, сдържаше дъха си и не можеше да се заиграе, докато траеше разговорът.

Вече различаваше ивиците кремави кожи на палтото й. Жените бяха спрели пред витрината на кожаря. Мъжът обърна лице към изложеното бельо и отново се взря в отражението си. Е, не съм чак толкоз остарял... – отбеляза. Да не беше само тази извираща от кръста болка, която пъплеше като стоножка към сърцето, и го разпъваше. Вдигна ръка и я прекара отгоре надолу по тръпнещите мускули на лицето си.

Още от времето на телефонните тревоги бе свикнал да се оглежда в огледала, засенчени стъкла, където му паднеше някаква гладка плоскост. Наистина ли приличаше на фотографията от стената – това присвито око и носът, напомнящ лъвски ноздри, както ги рисуваха в стилизираните картинки от детската му библиотека, тези ситни зъби, едва забележими насред квадратната челюст, бяха ли те като неговите?

В края на един зимен следобед, запълнен с канонадата на някаква радиопиеса, той се покачи на дивана и обърна фотографията в черната рамка с лице към стената. Главата му още кънтеше от изстрелите; с треперещи ръце подреди играчките си в редица на пода, постави на перодръжките писци, като през цялото време си шепнеше фразата, която съзнанието му бе отсяло от хаоса на пиесата: Шишков, на картечницата!

Сред безброя команди, които се бяха раздавали, единствено тя бе дошла до него, привлечена магнетично от последната брънка на изграждащия се свят в тъмницата под черепа му. Щрак! И връзката бе сключена херметически.

Той възстанови сражението върху килима. Ясно различаваше планини, долини и укрепления. Наподоби гьрмежите на гранатите, свистенето на снарядите, и най-правдоподобно – стоновете на пронизаните от перодръжките войници. Писците меко потъваха в розовите кучета-бонбониери, в дядомразовците, изтърбушваха вълната от платнените катерици и вълци, хлътваха в гумените очи на жабите. Вече не шептеше онази команда, а обръщайки се към едно тумбесто пластмасово лимонче, с което внезапно се бе отъждествил, пищеше с пронизителен глас:

– Шишков, на картечницата!

Често-често Шишков вдигаше мерника: картечът на писците се насочваше към дървения гръб на фотографията от стената като към далечна, стратегическа цел.

Откога стоеше, подпряна на вратата, откога го гледаше: цялата – две бледи очи! Шишков... – не довърши той; дотътри наедрялото си тяло до телефонната масичка, сви се в дупката, както някога, и зачака.

Докога щеше да го натиска c поглед? Същият като него!

Една стрела се откачи от фотографията и дрънна между обезобразените играчки. Той се сниши в тясната ниша. Тя се приближаваше. Чуваше съскащия звук на полите й.

Стори му се, че дочува далечните им тътрещи се стъпки. Едно закъсняло листо кацна на рамото му. Той го блъсна вяло с ръка. На него приличаш! Всичко, което чувах. Вместо упрек, вместо насърчение... Всичко!

А той бе Шишков на картечницата.

Нощем взимаше под одеалото тантурестото шише от лимонена есенция, галеше го, притискаше го до лицето си, най-сетне намерил опора, за да й противостои. Така продължи години. Наяве и насън, по всяко време можеше да извика: Шишков, на картечинцата! (До осемнадесетгодишната му възраст то бе единственото изречение, което успя да произнесе на ум, без да мърда устни.)

Невероятно! – припомняше си с горчива ирония мъжът. – Струва ми се, че това я засегна. – Какво ги свързваше? Споделеното недоверие? Споделеното дежурство на телефона? Споделеният ужас от една засилваща се естествено прилика (колкото свръхестествена за нея, толкова противоестествена за него?) Но воюващият срещу целия свят пластмасов шишко ги раздели. Тъй празното шише от лимонена есенция наново се изпълни с квинтесенцията на взаимното им отчуждение. А често преобръщаната фотография – прицел на стрелите им – това все тьй извърнато от тях лице, не беше ли то, което ги свързваше?

Сред тези преобърнати, превърнати в друго неща, двамата се обърнаха един срещу друг далеч преди измамнонежните очи, хищният нос и тежката челюст от фотографията да се обърнат завинаги в негови собствени.

Източи се без време, но само на кост, без сила. Длъгнест, с вече мъжко тяло, не му достигаше хъс дори за да стисне ръка в юмрук. Когато за първи път посегна, не посмя с гола ръка, отчаян, изтегли от чантата дървената линия и взе да сипе удари в разплуващото се пред очите му лице, докато нещо тежко се повали в краката му. Пострадалата, Четиридесетгодишната, бе момиче от долните класове около която се носеха разпалващи въображението слухове. Ей, дългия! Ще ме умориш от смях!, присмяла му се беше тя там, на волейболното игрище, тъй – за фасон пред ухилените момчетии, сбрани от негата, която издишваха полите й.

Видя всичко още веднъж, сякаш онзи миг не беше свършил никога. Себе си – все още надвесен над неподвижното тяло със запретнатата при падането пола, втренчен завинаги в ситните алени цветчета по показалото се бельо. Не кръвта, нито посивялата кожа, а нежните цветчета на тази невинна бродерия му бяха издали дълго скриваната тайна на плътта – нейната беззащитност. После – той не помнеше къде го водеха, какво го питаха с надвикващи се гласове; вече не чувствуваше краката си, разбра само, че го влачат и въздъхна в самотата си: пред очите му танцуваха цветя.

След инцидента опашка от погледи го следваше навсякъде. Него ден бледите очи го срещнаха на прага. Същият, същото чудовище! – Бе процедила тя, докато слагаше вечерята. – Той поне ги вършеше на война.

Бедната. Наложи се да го измъква от бъркотията с помощта на ухаещите на парфюм мъже от нейното поприще, които постоянно я заобикаляха. Външно двамата продължиха да се срещат за час мълчание на четири очи в сумрачния хол, свързал съдбите им. В края на месеца той видя купчината неизпрани дрехи в килера и се досети, че след случката с Четиридесетгодишната тя го бе зачеркнала завинаги.

След години (в края на брака му с И. когато затвори пещта и оставяше фигурите да изсъхват в землистите им цветове) той се помъчи да разгадае онзи замръзнал като муха в кехлибар, който още размахваше окървавената дъска над сгърченото на асфалта тяло. Сега разбираше: оръжие или инструмент – слабостта му бе ръка, която щръква неочаквано над водата и търси да сграбчи опора. Да, това е. Винаги бе мечтал да бъде въоръжен. Шишков си имаше картечница. Шишков, на картечницата!

Наближаваха. По странно безлюдната улица. Стори му се, че вижда сянка от усмивка на лицето й и трепна. Някога тази сянка от надвисналите скули падаше само вечер, когато сядаха на масата и светлината струеше точно над главите им. Колко пъти го бе мамила тази призрачна, несъществуваща усмивка! Сънуваше я – година след година – под метящите тавана светлини. Една такава светлина измете в някоя нощ детето. Следващата освети леглото с мъжа, който не помръдваше под одеялото.

През годините в казармата, която дочака с облекчение, придоби единствено прякора, който му лепнаха. Нежната смърт. Това име щеше известно време да напомня за него на няколко души, пръснати из страната, и най-много на Санданеца от долното легло, с когото заедно мъкнеха гаубицата. В мака ке живееш – бе му казал на прощаване – и пак сам ке си търсиш маката! Ама никой не ке ти я даде – то ке ти бъде маката...

Върна се при нея: на мълчаливите вечери в мрачния хол със старата снимка на стената. Напразно бе положил усилия – сега тя бе сякаш негов портрет! Изправи се пред бледите очи, които чакаха в дъното на коридора, после вратата на стаята й скръцна и макар че го деляха две стени, той дълго се ослушваше в далечните хълцания през този първи следобед в цивилния му живот.

Едва на вечеря тя излезе и му подаде ръка: Възмъжал си... Сам вече можеш да се грижиш за себе си. Той остана все тъй приведен напред, след като тя бе изтеглила дланта си. В края на безмълвната като някогашните вечер тя го помоли да си наеме квартира. Горкичката – каза си той, изведнаж приземил се след бляновете. – Не понася дори да ме вижда!

Изнесе се в началото на пролетта; когато за последен път мина през хола, в който бе отрасъл, погледът му за миг се задържа на нишата до телефонната масичка: почувствува, че се просълзява. Вън валеше, пролетната нощ се надигаше по раираните светлеещи километри към незримото небе.

Мъжът се намръщи от болката: сякаш трески цепеха от таза му. Изви ръка и нежно я положи отзад на мястото, додето пристъпът не утихна в обичайната тежест, с която бе навикнал, както планинар носи раницата си. Двадесет метра по-долу, пред витрината на обущаря двете жени се бяха спрели отново.

Видя я пак едва в края на следването си. Работеше в една лаборатория към Ветеринарния институт и веднъж на здрачаване, когато се прибираше сам по тътнещата автострада, той я застигна и отмина, без да го познае. Изненада се, че я вижда тук, на разкаляния тротоар, увита в палтото от лисичи кожи, тъй чужда на просташкия шум и вонята на автомобилите. Къде ли бързаше, питаше се той, заслушан в ситното чукане на токчетата й, глъхнещо зад гърба му.

Него ден го бе напуснала жена му. Бързаше към къщи, нетърпелив да се заключи в мазето, най-после сам сред своите фигури.

Бе прахосал спестяванията си да изгради малката пещ, в която изпичаше глината. Правеше фигурите еднакви, еднокраки, с огромни глави и къси туловища, протегнали към небето ръце. Вместо очи зееха два отвора, издълбани от лицето до тила, през които се виждаше бледата стена, до която ги редеше. Червеникави, напукани от температурата, примитивно изградени; всяка нощ той правеше по една. Заобикаляха го в неми редици, издръжливи на всемирните ветрове, вдъхващи му ужаса на своето съзидание.

Една зима забеляза, че често забравя да ги изпича в пещта, излизаха изпод пръстите му все по-дребни, все по-приличащи на блатни божества, насила изтръгнати от дъното, покрити със струпеи от тиня. Взе да ги трупа тъй – сивозелени, недоизсъхнали.

Вдъхващият страх трябва да го изживее до дъно – повтаряше си той заклинанието, което му вдъхваше смелост. Не биваше да спира! Спреше ли за седмица-две, по тялото, свито в леглото до него, цъфваха същите сивозелени, кално-полепващи петна...

Него ден, в който И. го бе напуснала, една друга фигура, самотно увита в кожите си, отново застана на пътя му сякаш символ на бедствията, които го очакваха.

Любопитно, дали ще ме познае – хладно се усмихна мъжът. Деляха ги няколко