Кошмарът Край Дъбов Дол

Кошмарът край Дъбов Дол

Александър Петев

Глава Първа: Последният залез

Денят наближаваше своя край, а слънцето полека-лека слизаше надолу към хоризонта над китното селце Дъбов дол. Това неголямо село, беше напълно затворено и скътано от външния свят, като изключим, Йоан Огнянов - съпругът на Калина Огнянова, който всяка неделя вземаше каруцата и отиваше до Пловдив. Там, той се застояваше за ден-два и купуваше и продаваше каквото му поръчат семействата. А що се отнася до самите селяни - те не бяха много, но бяха изключително сплотени, помагаха и си даваха на вересия, без много-много да помнят кой на кого, какво дължи. Единни бяха дъбоводолците и в най-суровите зими и в най-горещите лета, и макар всичките да имаха недостатъци и кусури, те успяваха да извадят най-доброто от един друг.

И ето - вече мина поредния пролетен ден в Дъбов дол, без прояви и без проблеми. Йоан пак бе заминал за Пловдив. Бат Георги - ковача, пак успя да изкове нов сърп за семейство Огнянови, а Калина с него ожъна най-много класове пшеница от всички моми, макар тя самата да бе млада майка с едногодишнo дете. Лазар отново заведе овцете да пасат, а по пладне седна под сянката на големия дъб в центъра на селото, където се надлъгваше с Андрей и му разказваше за новата книга, която Йоан му беше донесъл от града. Симеон усърдно изора нивата, макар от време на време да се заглеждаше в ковачницата на Бат Георги и тихомълком да завиждаше на силата и на майсторлъка му. Калина пак накърми детето си и нахрани сестра си. Симеон отново ходи да цепи дървета от гората за съселяните си. Андрей пак взе назаем малко дървено трупче от Симеон, което започна да дялка в интересна фигура, която после подари на заптието Хасан Али. Бат Георги пак впечатли всички със своята нечовешка сила, като пренесе чувал, който трима мъже не можаха заедно да вдигнат. Само Лазар се държеше някак странно - той не направи нито една дяволия през целия ден и не излъга нито един селянин за един-два гроша. Вместо това, той прекара цял ден навирил нос в старата прашна книга, пълна с думи и рисунки, които никой не разбираше, дори и Андрей, а той всичко знаеше, според селяните.

Залезе в крайна сметка слънцето над това селце, а вълците в сърцето на Балкана посрещнаха луната със своя злокобен вой. Но никой не чу тяхната песен, защото всички спаха. И всички сънуваха. Освен Лазар.

Бат Георги сънуваше. Буден, той беше най-силният в село Дъбов дол, но в сънищата му селото му беше целият свят, а той - най-силният мъж в света. Ако сред будните той беше чудак със силни ръце, които използваше за да помага на останалите, то насън той беше Свети Георги родил се отново. Той имаше кон, който можеше да изкачи планина с един скок, копие, дълго колкото билото на Балкана и се биеше срещу змей, който заплашваше да изяде слънцето. За тези сънища Бат Георги щеше да отиде на следващия ден на църква, за да се моли за прошка. Бат Георги дълбоко вярваше, че Свети Георги го е дарил със сила, за да извършва геройства в негово име, затова не бива да има непростен грях, колкото и лек да бъде той.

Калина сънуваше. Нейните сънища бяха пъстри и разнообразни, като феерия от картини, които тя винаги е искала, но никога нямаше да нарисува. Семейството й беше бедно - не можеше да си позволи средства за рисуване, така че Калина често се е опитвала да шие гоблени, но иглата и преждата не можеха да се мерят с четката и платното. Тя танцуваше сред зелено поле, прошарено с червени лалета, като всеки замах с тялото й пораждаше нов полъх на вятъра. Тя се завъртя, което накара алените листенца на лалетата да полетят около нея във вихър. Завъртя се още няколко пъти във въздуха и тропна силно на земята, което накара листенцата да полетят във всички посоки. Тя заигра ръченица, по ритъм който само тя чуваше, като всеки път, който краката й докосваха земята, нова ударна вълна помиташе нови и нови листенца, което образува кървавочервени вълни. Тя спря, и когато отвори очи, видя семейството й да я чака. Хукна към тях с отворени ръце, но веднага забеляза как усмивката изчезна от лицето на съпруга й Йоан. Неговият поглед бавно се измести нагоре, а огромна ужасяващата сянка я погълна, заедно със любимите й. Калина отвори уста и се опита, но нямаше глас, с който да извика.

Симеон сънуваше. Пак кошмар. Симеон отново бе онова