Специалната теория на относителността ─ най-голямата заблуда във физиката на 20-ти век

Книгата е монография, написана главно по идеята на научната статия „Постулатът на скоростта на светлината и принципът на неопределеността в общата теория на относителността“ представена на 3-та годишна международна конференция по физика, 20-23 юли 2015, Атина, както и на други публикувани от автора статии.

Съдържанието на книгата е в 4 части.
ЧАСТ I представя задълбочен научен анализ (отговарящ на физическата реалност) на всички „неочаквани“ и „необясними“ резултати от най-известните експерименти свързани с поведението и измерването на скоростта на светлината. Анализирани са „експериментът на Саняк“ (Sagnac), експериментът „Майкелсън-Гейл-Пиърсън“ (Michelson-Gale-Pearson), както и „необяснимата анизотропия“ на скоростта на светлината в зависимост от посоката на светлинния лъч при експериментите „Еднопосочно измерване на скоростта на светлината“. Всички те доказват недвусмислено, че измерваната скорост на светлината не е една и съща за всички инерционни отправни системи. Накрая анализът на експеримента „Майкелън-Морли“ доказва, че неподходящата идея на конструкцията на интерферометъра на Майкелсън е основната първопричина за заблудата, че „скоростта на светлината е една и съща за всички инерционни отправни системи“..., която е ядрото на специалната теория на относителността.
ЧАСТ II съдържа научния принос на тази монография – една базирана на факти концепция за физическата реалност във Вселената: „Модел на неопределеността на Вселената“. Оказва се, че хипотетичният „етер“ е всъщност самото време-пространство. Представен е и „Тезис за поведението на електромагнитното лъчение в гравитационното поле“, който отхвърля „постулата за постоянството на скоростта на светлината“. Дадено е и обосновано обяснение на експеримента на Физо (Fizeau) за скоростта на светлината в движеща се вода. Знаем, че съществуващите досега обяснения са неудовлетворителни за учените.
ЧАСТ III на книгата „Разкриване на същността на специалната теория на относителността“ представя един задълбочен анализ на статията „За електродинамиката на движещите се тела“, в която специалната теория на относителността е публикувана през 1905 г. в „Annalen der Physik“. Анализът показва ТОЧНО КЪДЕ И КАК се прилага твърдението, че „скоростта на светлината е една и съща за всички инерционни отправни системи“. А фактът, че това твърдение не е вярно, се доказва от редица експерименти (с изключение на тези, които използват идеята на интерферометъра на Майкелсън).
ЧАСТ IV на книгата „Какво е истината и доказателството в науката?“ разбулва най-често срещаните похвати използвани във „фундаменталните тестове“ на специалната теория на относителността. Освен напълно фабрикувани тестове, един от най-използваните трикове е „парадокса на лъжеца“. Например, с него Курт Гьодел е демонстрирал „Теоремите на непълнотата“ – че „ЗА ИСТИННОСТТА НА ЕДНО ТВЪРДЕНИЕ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СЪДЕНО, АКО СЕ ИЗПОЛЗВА ОЦЕНКА ЗА ИСТИННОСТТА НА САМОТО ТВЪРДЕНИЕ“. Тук са посочени и някои от съществуващите погрешни схващания в съвременната физика.
Накрая, в Приложението, е показана физическата същност на трансформациите на Лоренц. По интересен (инженерен) начин е показано защо в областта на математиката те притежават своята математическа стойност, но в областта на физиката – нямат покритие с реалността.
Авторът се е старал книгата да съответства на нивото на математиката и физиката на средното училище. Обаче има два проблема:
Първият проблем възниква преди читателят да реши да прочете книгата – той си мисли, че специалната теория на относителността е твърде сложна за него...
Вторият проблем ще възникне след като той прочете книгата – тогава той ще се увери, че източникът на „неразбираемостта“ е всъщност разминаването на специалната теория на относителността с реалната действителност, с ИСТИНСКАТА СЪЩНОСТ НА НЕЩАТА! Но тогава той ще си каже: „Тази заблуда не може да е толкоз очевидна, и ако е така – защо повече от 100 години тя продължава да се поддържа от съвременната наука?“. А